Unknown

После, през август, Тъкър Девлин също изчезваше. Без никакво обяснение. Как се бяха развили плановете за прасковената градина, също оставаше загадка. По-късно Уила откри кратко съобщение, че съдът е разпоредил семейство Джаксън да напусне Блу Ридж Мадам. Правителството конфискувало къщата заради неплатени данъци. Това се случило през октомври 1936 година — два месеца след като бяха погребали тялото, ако се съди по ашвилския вестник, заровен с него.

Оказваше се, че Джорджи и семейството й все още са живеели в Блу Ридж Мадам, когато смъртта бе застигнала Тъкър Девлин.

Не това се надяваше да открие Уила. И ако полицаите бяха преглеждали вестника, както спомена Фран, те също знаеха всичко.

Тя принтира изданията на вестника от цялата 1936 година, събра листовете, загаси осветлението, излезе и заключи вратата. Чувстваше се като последен гост на празненство, което всъщност никой не е искал да напуска, ала тя се е задържала най-дълго. Докато крачеше по паркинга към джипа, й се стори, че вижда няколко сребърни бални гирлянда да се реят в нощното небе.

Примигна и гирляндите изчезнаха.

Девета глава

Корени

Големият черен мерцедес, паркиран пред къщата й, биеше отдалеч на очи.

Уила спря зад него и слезе от джипа. Колин седеше на разнебитената люлка на верандата й. Лунните лъчи се процеждаха между дърветата и придаваха на въздуха оттенък на млечно стъкло. Баба й казваше, че въздухът побелява, когато се задава промяна. Уила се втренчи сепнато в Колин, който се плъзгаше леко напред-назад, вдигнал ръка върху облегалката на люлката. Беше от мъжете, чиято умора се изписва в очите по сънен, сексапилен начин. Личеше си, че е изморен.

И разбира се, я чакаше на верандата…

Едва ли възнамеряваше да спи пак на канапето й. С какво то толкова привличаше Осгудови? Тя не беше спала там все още.

— Харесва ми този квартал — заяви Колин, когато Уила застана пред верандата. Беше я проследил мълчаливо как приближава. Навярно и той го усещаше — този странен заряд във въздуха. — Стар и тих.

— Но съседите не оценяват Брус Спрингстийн.

— Трагично.

Уила спря пред вратата и подрънка с ключовете.

— Какво правиш тук?

Той стана. Коленете му изпукаха.

— Полицията най-после освободи терена. Утре ще посадим дървото. Дойдох да се уверя, че ще присъстваш.

За втори път я канеше, но тя не разбираше защо.

— Защо настояваш толкова?

Той поклати глава и застана до нея.

— Готов съм на всичко, за да извадя наяве стаената ти природа.

Тя отключи.

— Представата ти как трябва да живея живота си е много категорична.

— Умея да убеждавам.

Думите му долетяха съвсем отблизо и Уила осъзна, че е на сантиметри от нея.

— Е, задраскай любителката на природата от списъка. Други вече опитаха. Безуспешно — каза тя, отвори вратата и влезе, вместо да се обърне към него в този чудат млечнобял въздух. Включи лампата в дневната.

— Кой е опитал? — полюбопитства той и я последва вътре.

Тя остави върху масичката чантата си и принтираните копия от вестника.

— Приятелката ми Рейчъл. Описваше ми прелестите на Апалачите. Постара се да ме вдъхнови. Удари на камък.

— Ще видим — каза той, сякаш всичко е въпрос на компромиси. Огледа струпаните в стаята кашони. — Какво е това? Ще се местиш ли?

— Не. Това са вещите на баба. Свалих ги от тавана.

Тя тръгна към кухнята и каза:

— Не съм яла от обяд. Ще си направя сандвич. Искаш ли?

— Не, благодаря — последва я той. — Вече ядох. Семейните вечери все още са задължителни в Хикъри Котидж. Не знам как ги изтърпява Пакстън.

Беше ясно, че според него тези вечери са пъклено дело, но на нея й изглеждаха идилично.

— Сигурно не е толкова зле.

— Може би. Вероятно негодувам неоснователно.

Гласът му стихна изнурено. Дръпна си стол и седна до кухненската маса. Забеляза снимката, подпряна върху купата с праскови, и я взе. Уила я беше оставила тук, защото се страхуваше да я докосне и почти очакваше тя да се премести отново по своя воля.

— Хубава снимка на баща ти.

— Да — съгласи се тя, без да я поглежда.

Отвори вратата на хладилника.

— Той се гордееше с теб.

Тя възприе думите му като изтъркано ласкателство. Откъде би могъл да знае какво изпитва баща й към нея?

— Нищо подобно. Но знаех, че въпреки това ме обича.

Извади хляб, пуешко месо, бобени кълнове и топено сирене.

— Съжалявам, че не успях да ти се обадя след онзи петък.

Уила остави продуктите за сандвича върху плота и взе пурпурна чиния от полицата.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Гледката беше шокираща. Успокои ли се вече?

— Да. Разбира се. Тя замълча, извади нож и намаза с топено сирене две филийки пшеничен хляб. Без да го поглежда, добави:

— Уди Олсън дойде в неделя да го обсъдим.

— Нима? Защо?

Очевидно се изненада. Тя го погледна през рамо. Той явно не знаеше, че Уди подозира баба й. Това сигурно означаваше, че Пакстън не му е разказала как Агата е поела отговорността за смъртта на Тъкър Девлин. Внезапно я обзе надежда, че с Пакстън са единодушни по този въпрос — да мълчат, докато не разберат повече.

— Попита ме дали баба е споменавала, че са погребали някого на хълма. Не е споменавала.

— Затова ли свали кашоните?