Unknown

Върху купата беше облегната снимката на баща й — странно предизвикателната фотография, която бе извадила от албума и оставила върху масичката в хола.

И не беше донесла тук.

* * *

Мислеше, че е невъзможно да повярва в суеверията, които баба й вземаше толкова на сериозно, но появата на снимката на баща й върху кухненската маса снощи толкова я уплаши, че тя остави едно пени върху перваза на прозореца и го открехна, защото беше чувала Джорджи да казва как призраците понякога забравят, че са призраци, и се лакомят за пари, ала доближат ли отворен прозорец, нощният въздух ги изсмуква навън.

И естествено, почти не спа. Никак не се успокои, когато на сутринта една черно-жълта птичка успя да влети през открехнатия прозорец на спалнята й и се наложи цял час да я гони с метлата, докато отлети навън.

Днес беше почивният ден на Рейчъл. Уила отключи вратата на магазина, запали лампите, смели кафе и пусна кафемашината. Не беше добра барманка като Рейчъл, но се справяше прилично. Рейчъл беше заредила щанда с бисквитки с мока и капучинови понички. Беше оставила за Уила специална кутия с любимите й бонбони с кафе и кокос. Върху кутията лежеше бележка: „Направих ги за теб. Обади ми се, ако ти потрябвам“. Сигурно бе останала до късно снощи, за да ги приготви.

Уила бе влязла в магазина мрачна и объркана, но подаръкът на Рейчъл извика усмивка по лицето й. Кафеената магия на младата жена беше лек за всякакви болежки, макар да се отразяваше на талията. Помогна на Уила да се съсредоточи, да съзре разумно обяснение — възможно бе, разбира се, да е преместила снимката, без да усети — и да измисли нов план за действие.

При първото затишие в магазина тя се обади на приятелката си Фран в библиотеката, Фран беше преселничка и често се отбиваше в магазина й. Почти всеки уикенд прекарваше в планината.

— Здрасти, Фран, Уила е.

— Уила! Каква изненада!

Фран беше от хората, чиито гласове винаги звучат така, сякаш говорят с пълна уста.

— Помощ ли ти трябва?

— Как да открия какво се е случвало в града през 1936-а? С какви архиви разполагаш?

— Полицаите и репортерите ме питаха същото, когато изровиха скелета в Блу Ридж Мадам — каза Фран. — За жалост по онова време в града не са издавали вестник. Какво точно те интересува?

— Прегледах вещите на баба с надеждата да открия нещо за живота й, но ударих на камък. 1936-а е била преломна година за нея. Семейството й изгубило „Мадам“. Тя родила баща ми…

Фран явно се замисли. Уила долови тракане на компютърни клавиши.

— Разполагаме с изданията на „Новини за уолсъвуотърското обществото“. Показах ги и на полицията.

— Какво е това?

— Седмична клюкарска рубрика. Излизала е на една страница през 30-те и 40-те — засмя се Фран. — Трябва да прочетеш статиите. Безценни са. Документират живота на дамите от висшето общество през този период.

— Мога ли да ги прегледам? — попита Уила.

— Разбира се. С удоволствие ще ти ги покажа.

Няколко туристи влязоха в магазина и Уила се усмихна и им помаха.

— Докога си в библиотеката днес?

— До обяд. Бюджетните съкращения налагат по-кратко работно време. Всъщност се канех да затварям и да се прибирам у дома.

Фран замълча.

— Знаеш ли какво… обади ми се вкъщи довечера. Ще се срещнем в библиотеката.

— Чудесна си, Фран. Благодаря.

* * *

Библиотеката, която доскоро се помещаваше в сутерена на съдебната палата, сега бе преместена в търговския център, Фран я чакаше пред вратата. Изглеждаше леко разчорлена и край нея се носеше странна миризма на керевиз.

Влязоха и тя даде на Уила всички микрофилми, които й трябваха. После я помоли на тръгване да заключи библиотеката. Щом тежката врата се захлопна зад гърба на Фран, Уила застина за миг. Да си сам в библиотека беше любопитно усещане. Почувства се така, сякаш ушите й за пълни с памук. Тръгна тихо към четците на микрофилми в дъното на залата. Седна и прищракването и бръмченето на машината се сляха постепенно в успокоителен ритъм.

Отне й известно време да открие рубриките от 1936-а, но накрая успя. Започна от януари и продължи нататък.

„Новини за уолсъвуотърското общество“ се оказа рожба на любовта на богата бездетна жена на име Джоуджоу Макпийт. Единствената страница на вестника бе посветена на клюки от обществени събития, обикновено придружени от две-три снимки. Авторката ги представяше така: „Госпожа Реджиналд Картър и дъщеря й предизвикаха фурор в розовите си палта на ежегодния снежен бал, организиран през януари от семейство Инграм. Край ледените скулптури някои дами шушукаха, че двете приличат на захарен памук, но повечето харесаха тоалетите им, допълнени от шушони в тон“.