Unknown

— Каквото и да се е случило, оттогава е минало много време. Съмнявам се, че ще научим цялата история.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ако изникне нещо ново, ще те уведомя. Не се тревожи. Сигурно няма да те безпокоя повече.

Той отвори вратата и се усмихна леко.

— Благодаря за кошниците с плодове. Винаги им се радвам.

Уила погледна към Рейчъл, която бе чула всичко.

— Трябва да… — подхвана тя и се изправи.

Не довърши изречението. Не знаеше какво точно трябва да направи.

— Върви — кимна Рейчъл.

* * *

Уила отиде право в старческия дом, нещо, което рядко правеше толкова късно, защото баба й ставаше неспокойна по залез-слънце. Закрилническите й инстинкти обаче я доведоха тук.

Джорджи вече беше вечеряла и бе взела успокоителни. Уила седна до леглото й и се опита да обмисли случилото се. Знаеше, че вещите, открити в гроба, не свързваха по никакъв начин баба й с човека на име Тъкър Девлин. Нямаше представа защо Уди смяташе, че има връзка.

Спомни си, че вестникът в куфара беше от август 1936 година. Де да знаеше кога точно се бе преместила баба й! Ако беше преди това, нямаше повод за притеснение.

Всичко беше абсурдно, разбира се. Баба й винаги бе спазвала благоприличие; беше красива, крехка жена, познала много трудности, но с невероятно трудолюбие осигурила сносен живот на себе си и на обичния си син. Не би наранила никого.

Уила стана и я целуна по челото, обзета от желание да намери някакво магическо средство, да щракне с пръсти като хипнотизатор и да я върне от далечните селения, където беше отплувала.

Отби се в стаята на медицинските сестри и ги помоли да й се обадят, ако някой дойде да се срещне с баба й. Не уточни, че става дума за полицаите, но тях имаше предвид.

Докато разговаряше с медицинските сестри, зърна някого да минава по коридора. Беше Пакстън Осгуд, очевидно дошла на посещение при своята баба. Изглеждаше значително по-добре от последния път, когато я беше видяла. Всъщност отново беше олицетворение на съвършенството.

Ако я поздравеше, Пакстън сигурно щеше да се престори, че петъчната вечер изобщо не е съществувала. А ако ще се преструва, че петъчната вечер не е съществувала, значи нищо не ги свързваше и размяната на любезности се обезсмисляше. Уила понечи да поеме в обратната посока.

Но тогава ненадейно я осени идея.

Агата. Разбира се.

Пътищата й не се пресичаха с тези на Агата Осгуд, но беше прекарала доста време в старческия дом и знаеше, че смятат възрастната жена за шумна и неотстъпчива, а понякога дори направо зла. На младини обаче Агата и Джорджи са били близки приятелки. Когато Джорджи родила сина си, Агата й помагала да го отглежда, докато Джорджи работела за семейство Осгуд. Всички живеели заедно в Хикъри Котидж, докато Хам навършил шест. Тогава Агата се омъжила. Бащата на Уила бе споменал веднъж, че след това майка му сметнала за нередно да остане там. Двете жени скоро се отчуждили, очевидно без конкретен повод. Според бащата на Уила обаче Джорджи вече не се чувствала част от техния кръг.

Уила последва Пакстън надясно към дъното на коридора и я видя къде влиза. Застана пред прага и надникна изненадано вътре. Стаята на Агата приличаше на гостна на изискана дама от Юга. По стената висяха красиви маслени портрети, мебелите бяха подбрани с изтънчен вкус, имаше дори малък хладилник. Изглеждаше сякаш всеки момент прислужница в бяла престилка ще влезе да сервира ягодов чай и петифури.

Пакстън стоеше с гръб към Уила. Уила прочисти гърло.

— Пакстън?

Пакстън се обърна и след първоначалната изненада по лицето й се изписа необяснимо облекчение.

— Виж, бабо! — каза тя. — Дошли са ти гости! Не е ли прекрасно?

Агата седеше във фотьойла пред прозореца, а прегърбеното й тяло приличаше на морска раковина. Движенията й обаче бяха изненадващо бързи; главата й се извърна мълниеносно към долетелия откъм прага глас.

— Кой е? Кой е там? — попита тя.

— Уила Джаксън, госпожо Осгуд.

Агата веднага се опита да се надигне.

— Какво има? Добре ли е Джорджи?

— Да, мадам — побърза да отговори Уила. — Вече спи.

Агата се отпусна във фотьойла.

— Какво искаш тогава? — попита рязко.

И Агата, и Пакстън се взираха втренчено в Уила. Тя се стъписа колко еднакви са двата погледа. Пакстън определено приличаше на баба си.

— Исках да поговорим за баба. Ще дойда друг път, ако моментът не е подходящ.

— Подходящ е, разбира се — каза Пакстън и й махна да влезе. — Ще ти бъде приятно, нали, бабо? Да ни разкажеш за добрите стари времена.

— Не изглупявай, Пакстън. Не ти прилича — скастри я Агата и се обърна към Уила. — Какво те интересува?

Уила пристъпи по-близо.

— Аз… Не знам откъде да започна… Били сте приятелки.

— Ние сме приятелки — сряза я Агата. — Тя все още е тук. Аз също съм тук. И докато сме тук, ще си останем приятелки.

— Знаете ли кога семейството й е напуснало Блу Ридж Мадам? — попита Уила.

— Да, разбира се. Тя се премести при мен след това.