Unknown

— Помните ли някой да е умирал в „Мадам“ през същата година? И да са го погребали под прасковата? Този следобед полицията ме разпитваше за баба. Намекваха, че имала нещо общо с това. Че имала нещо общо с него, с погребания мъж. Звучи нелепо. Познавали сте я по това време. Не би направила нещо такова.

Зърна трескавите жестове на Пакстън с известно закъснение. Олеле: Очевидно го пазеха в тайна от Агата.

У старата дама настъпи забележителна промяна. Тя видимо подскочи, очите й се разшириха и заприличаха на огромни парчета кафяв мрамор, вдълбани в глина.

— Какво? Какво говориш? Пакстън?

— Няма нищо, бабо — успокои я внучка й, застана до нея и я потупа по ръката, която Агата отдръпна като опарена. — Изкоренихме старото дърво в имението и отдолу открихме скелет. Не се тревожи. Вече всичко е наред. Всъщност на мястото му ще посадим прекрасно голямо дърво.

— Още щом ми каза, че сте купили Блу Ридж Мадам, разбрах какво ще последва. Открили сте го — каза Агата. — Открили сте Тъкър Девлин.

Уила и Пакстън се спогледаха. Атмосферата се нагнети. В стаята влетя хладен повей с дъх на праскови.

— Откъде знаеш името му? — попита предпазливо Пакстън.

— Всеки, който го е срещал, помни името му.

Макар да усещаше недоволството на Пакстън, Уила пристъпи още една крачка напред.

— Познавахте ли го?

— Наричаше се пътуващ търговец. Всъщност беше измамник. Но дори това не е съвсем точно… Беше… магьосник — прошепна Агата последната дума, сякаш тя притежаваше неведома сила. Пакстън и Уила пристъпиха несъзнателно една към друга, действие, необяснимо и за двете. — Няма да забравя деня, когато го видяхме за пръв път. С Джорджи седяхме на поляната край „Мадам“ и си плетяхме венци от детелина. Този ден духаше силен вятър и помня как роклите ни пърхаха около краката. Косата ми току падаше в очите и Джорджи се засмя и ме накара да се обърна, за да я сплете на плитка. Тогава го видяхме да се изкачва по хълма с прашния си куфар. Бяхме чували за него, разбира се. От известно време се подвизаваше в града, продаваше козметика на дамите и по-възрастните го пазеха ревниво за себе си. Ала този ден той бе замислил нещо по-голямо и по-хубаво. Застана пред вратата на Блу Ридж Мадам и спря. Обърна се към нас. Видя какво прави Джорджи, как придържам роклята си да не отлети и се усмихна — усмихна се като Бог на своите чеда. Изсвири с уста няколко странни трели и вятърът стихна. Ей така.

Агата замълча.

— С едно изсвирване този мъж можеше да накара вятъра да спре.

Ръцете на Пакстън и Уила се докоснаха и двете отскочиха встрани.

— Не се безпокой, Уила. Не го е убила баба ти — каза Агата. — Знам го със сигурност.

Уила се усмихна.

— Е, олекна ми да го чуя.

— Защото аз го убих — довърши Агата.

Осма глава

Безгрижни момичета

Пакстън реагира светкавично.

— Мисля, че я разтревожи достатъчно — каза тя, побутвайки Уила към вратата с умението на домакиня, изпровождаща последните си гости. — Говори несвързано.

— Не съм говорила несвързано никога през живота си! — пролая Агата.

В коридора Пакстън каза на Уила:

— Здравословното й състояние е деликатно. Не знае какво приказва. Не идвай повече да я безпокоиш. Настоявам.

Върна се в стаята и затвори вратата. Уила се изкуши да се ядоса, но нещо у Пакстън смекчи яда й. Тя закриляше баба си. Точно като нея.

В крайна сметка Уила си тръгна от старческия дом с повече въпроси отпреди. Когато заяви, че все още са приятелки с Джорджи, в гласа на Агата прозвуча изненадващ плам, сякаш приятелството им е живо, одухотворено същество, което не умира, дори да не го признават. Докъде се простираше това приятелство? До готовността да излъжеш? Или да кажеш истината?

Запита се дали Пакстън си мисли същото.

Едно знаеше със сигурност — сама трябваше да потърси отговорите. Пред нея се бе издигнала стена. Пакстън нямаше да й позволи да разговаря отново с Агата.

Уила се прибра у дома, преоблече се и изкачи стълбите до единственото друго място, където би могла да открие разковничето.

Таванът.

Отдавна не беше стъпвала там. Помещението беше мрачно и прашно, оплетено в паяжини като кълбо прежда. Тя се промъкна през паяжините и огледа кашоните, натрупани на купчини чак до покривните греди. Играчките й от детството. Преподавателските грамоти на баща й. Вещите на баба й бяха в големи бели кашони, увити в мушамени торби. Уила учеше в колежа, когато баща й бе преместил Джорджи в своята къща, и нямаше представа какво съдържат кашоните. Навярно по малко от всичко. Баща й не изхвърляше нищо. Канапето, от което Уила най-сетне се бе отървала миналата седмица, беше купено от родителите й след сватбата им. През годините го бяха кърпили, сменяли тапицерията и пълнежа му и най-после го бяха покрили с одеяло, за да скрият лекетата от гроздово желе и кафе.

Уила пое дълбоко дъх и започна да изважда кашоните, надписани с името на баба й. Пренесе ги долу един по един, докато не запълниха половината й дневна.

Взе първия, попаднал пред очите й, седна пред него и го отвори.

Миризмата, надигнала се отвътре, едва не я разплака. Кедър и лавандула с лек нюанс на боракс и белина.