Тръпка

Пием кафе. Косата на Брент стърчи във всички посоки от постоянното разрошване. Ще ми се да прекарам пръсти по нея, да му я пригладя, но вече не е моя и не мога да го направя. Той вече не е моят Брент, не е момчето, което помня. Блясъкът от погледа му е изчезнал.

Мисля за дългите, мрачни месеци, след като изоставих сноуборда. В живота ми зейна огромна дупка. Чувствах, че съм изгубила цел и посока. Знаех само, че трябва да запълня празнината, преди желанието ми за живот да се изпари напълно. Първо се обърнах към алкохола, но това само ме караше да се чувствам още по-зле на сутринта.

Една вечер брат ми ме завлече във фитнеса и постепенно започнах да се измъквам от мрака. Понякога, когато изтезавам тялото си до изнемога, почти до припадък, имам чувството, че съм окей. Сякаш ако се напъна още малко, ако тичам по-бързо или вдигна още пет кила, може отново да се почувствам щастлива.

Искам да кажа, разбирам защо Брент се е хванал за бутилката и не го осъждам. Но как само ми липсва, по дяволите. Предишният Брент.

Връщам мислите си отново към нашата ситуация.

— Хедър, мога ли да те попитам нещо?

Тя ме поглежда над ръба на чашата си.

— В деня в който Саския изчезна, защо се качи горе на ледника? — Винаги ми е изглеждало странно, че Саския е била горе в онзи ден.

— Исках да гледам състезанието — казва тя, сякаш е съвсем очевидно.

— Въпреки че Дейл не участваше?

— Да. Защо не? Бяха ме изгонили от работа, нямах какво друго да правя.

Брент пие кафето си. Не казва нищо.

— Но състезанието беше на халфпайпа — настоявам аз, — защо тогава си се качила чак догоре?

— Видях Брент в първата вагонетка — тя му хвърля един поглед. — Заприказвахме се.

— За какво?

— Мислиш ли, че си спомням? И Саския беше там, но не ми се говореше с нея. Когато стигнахме до междинната станция, Брент каза, че ще продължи с кабинката до ледника, за да направи едно спускане за загрявка, и аз се качих с него.

В историята има нещо, което не ми се връзва. Понякога следобед, когато не беше на смяна, Хедър идваше до междинната, разхождаше се с неподходящите си обувки и се печеше на слънчевата тераса, но никога не я бях виждала на ледника. Най-малкото, не беше подходящо облечена. Кожено яке няма да те предпази на минус двайсет.

Брент допива кафето си и се отдалечава към бара.

Хедър продължава.

— Саския беше в кабинката преди нас и на върха се изпокарахме.

— За какво?

— За скандала в бара. Тя се врътна и изчезна. После Къртис се появи, търсеше я и се оплака, че си е разбил рамото заради нея. — Очите ѝ се стрелкат към вратата, сякаш се страхува, че Къртис ще чуе как говори за него. — Беше направо побеснял. Направо страшен. Никога не го бях виждала толкова ядосан.

— Окей. — Това е различна версия за събитията от това, което бях чула от Къртис тогава. И не го обрисува в добра светлина.

— И знаеш ли какво каза? — Хедър пак проверява вратата и снижава гласа си до шепот. Каза: Като я намеря, ще я убия.

26

Десет години по-рано

Във фитнеса мирише на пот и дезодорант. Пълно е тази вечер. Забелязвам австралийката, с която Къртис разговаряше на пайпа, и се насочвам към уреда за преси за краката, който е до нея.

Сигурно я спонсорира „Рокси“, защото целият ѝ екип е покрит с тяхното лого с формата на сърце. Проверявам килата на нейната преса — 100 — и слагам 120 на моята. Тя ми се усмихва.

Къртис прави набирания отсреща, тениската му се е вдигнала и се виждат добре изразените плочки. Той слиза от лоста и сяда на един празен уред до австралийката.

— Мила, познаваш ли се с Ясинта?

— Не — казвам аз, — приятно ми е.

— Ти направо разцепи пайпа днес — казва тя.

— Ти също. — Тя е много по-добра от мен. Трябва да я проверя онлайн да разбера къде е в ранглистата.

— Харесва ми косата ти — добавя тя.

Докато с нея правим преси за крака, Къртис седи на лежанката до нас. По начина, по който е седнал, мога да отгатна, че я харесва. Разбирам защо — тя е бледа и дългокрака като една млада Никол Кидман — и колкото и да не ми се иска да го призная, изглежда много мила.

Когато добавя още двайсет кила, скачам и добавям още петдесет. Утре ще ме болят прасците, защото това е почти три пъти повече от собственото ми тегло. Пет… шест… Къртис повдига вежди. Мисля, че му е ясно какво правя. Седем… осем… девет… Краката ми треперят, но успявам да направя последното вдигане и спирам да си избърша челото.

В другия край на фитнеса Саския прави клякания с медицинска топка и ни наблюдава в огледалото. Забелязвам, че тя пък е наблюдавана от Жулиен, който е на лежанката за щанги до един от готините френски фристайл скиори, с когото го видях днес.

— Имам те на записа от днес — казва Къртис на Ясинта, когато тя свършва серията си. Понякога той взема камерата си на пайпа и се редуваме да се записваме. — Можем да го гледаме довечера при мен, ела ако искаш. Всъщност ела за вечеря.

Очите ѝ светват.

— Чудесно.

Къртис се обръща към мен.

— Мила, ти ще дойдеш ли?

Едва ли ще ми е много приятно отново да го гледам как я зяпа, но трябва да говоря с Брент и така или иначе искам да видя записа.

— Да, разбира се.