Тръпка

Наблюдавам езика на тялото ѝ и се опитвам да реша дали да ѝ вярвам. Тя е много нервна, очите ѝ се стрелкат към мен, към вратата, към Брент, но това не е непременно знак, че лъже. Може да е от страх.

Страх, че Къртис ще разбере.

Че може скоро да я сполети участта на Саския.

В другия край на ресторанта Брент налива солидно количество от някаква течност в чашата си. Брент, недей. Изпива я до дъно, пресича стаята и отива до прозореца.

Хедър си играе с чаената лъжичка.

— След това повече не ги видях. Състезанието започваше, така че взех кабинката до междинната, за да го гледам.

— Нямам спомен да съм те видяла там — казвам аз.

— Гледах малко, после ми стана студено и се прибрах в стаята.

Тя рязко подскача, когато Къртис и Дейл се втурват през вратата със зачервени бузи и оставят снежни следи по пода.

— Открихте ли нещо? — питам аз.

Дейл клати глава:

— Изгубихме си времето.

— Не беше нужно да разбиваме бараката — казва Къртис, — видяхме през прозореца къде е била радиостанцията.

Дейл поглежда към Къртис, свивайки юмруци.

— Някой я е прибрал. Също като долу.

Очевидно разходката не е подобрила настроението им.

Брент опира чело в прозореца.

— Мамка му.

Трябва да кажа на Къртис за кредитната карта, но знам, че ще направи Дейл на кайма. Ако го осакати, дори не можем да извикаме линейка. Стоим на ръба и една погрешна дума може да ни бутне в пропастта.

— Значи, ще трябва да се правя на алпинистка, така ли? — пита Хедър с треперещ глас.

Дейл тегли един шут на стола и Хедър се сепва.

— Трябва да има нещо, което да можем да направим — казва Дейл. — Веднъж запалих колата от кабелите. Може да успеем да запалим един от снегорините.

Къртис сумти:

— Моля, опитай. Дори да успеем да го запалим, сериозно ли смяташ, че можем да го пуснем надолу по черната писта?

Виждам, че дори мисълта за това кара Хедър да потрепери.

— По-скоро ще си опитам късмета пеша — казва тя.

Брент крачи напред-назад пред прозореца като моя котарак, когато отчаяно иска да излезе навън.

Къртис гледа към мен и осъзнавам, че чака да кажа на останалите за картата за лифта. По дяволите. Те ще се нахвърлят върху него. Това ще бъде последната сламка.

Опипвам острите ръбове на картата в джоба си. Ако им кажа, Дейл ще го приеме като окончателно доказателство, че Къртис е убил сестра си, а Хедър ще застане на страната на мъжа си. Брент досега се опитваше да бъде неутрален, но усещам, че е на ръба и това може да наклони везните. А аз ще се окажа по средата.

Обмислям версията на Къртис. Ами ако наистина е била подхвърлена в чантата, както казва? За да ни накарат да се нахвърлим един срещу друг? Точно както стана с кутията на Пандора.

— Него ли гледаш? — пита внезапно Дейл.

Хедър започва да заеква:

— К-к-какво? Не.

Дейл сграбчва ръката ѝ под мишницата. Правя крачка към тях. Брент също се приближава.

Дейл вирва брада.

— Дори не си го помисляй — казва той на Брент.

— Не гледах никого — изрича Хедър едва-едва.

— Пусни я — казвам на Дейл. Каква е тази ревност. Никога не съм го виждала така настръхнал.

Нито пък Къртис или Брент. В стаята витае опасна енергия. Сякаш наистина дивото на планината зове и се просмуква в нас.

Изваждам ръката си от джоба. Ще си мълча за лифтовата карта на Саския, засега, защото не мога да рискувам да избухне още една разправия. Трябва да запазим спокойствие и с общи усилия да се опитаме да слезем долу без загуби.

Къртис поглежда часовника си.

— Трябва да тръгваме, за да слезем долу преди мръкване.

— Ами бараката на влека — казва Дейл, — може там да има радио?

— Съмнявам се — казва Къртис, — щом са ги прибрали оттук…

— Може да не са си направили труда да приберат и него. Ще се качим само за няколко минути…

— Нямаме няколко минути — сопва се Къртис, — не знаем колко време ще ни отнеме да свалим жена ти по черната писта.

Дейл хвърля отровен поглед на Хедър.

Тя поглежда надолу към пода. В този момент не може да се каже от кого се страхува повече. От Къртис или от мъжа си.

— Виж, Хедър — казвам аз, — ако ти е по-лесно, ще ти дам моя сноуборд, а аз ще вървя пеша.

Тя няма представа колко ми струва да ѝ го предложа. Отказвам се от първия шанс да карам сноуборд от десет години насам. Но клетото създание изглежда, че аха ще повърне върху ботушите си.

— Благодаря ти, Мила — измърморва Дейл.

Не го правя за теб, говедо такова. Правя го за нея.

Но Хедър обвива ръце около себе си.

— Забравила съм да се пързалям. От десет години не съм се качвала на борд, а и тогава никак не ме биваше.

Останалите се споглеждаме. Идеята да смъкваме нервна начинаеща надолу по покритата със скали черна писта никак не е привлекателна.

Къртис въздиша:

— Кой иска да се качим до бараката на влека?

Вдишвам студения въздух на ледника. Алпите са се проточили под мен като остри бели зъби. На изток — Италия. Сто километра на север — Мон Блан. Имам чувството, че съм се изправила на върха на света.

Боже, колко ми е липсвало всичко това. Блестящата белота. Тежестта на борда, който нося под мишница, така както другите жени носят дамските си чанти.

— Няма да се бавим — казва Дейл на Хедър.