Тъмна любов

Рот бе завладян от необясним гняв.

— Ти си просто жалък.

Тор изсъска.

— А ти си мъртъв от стотици години. Но просто не ти стиска да си намериш гроб и да легнеш в него.

Рот хвърли коженото си яке на пода.

— Поне не съм под чехъл.

— Между другото, имаш готин костюм…

С два скока Рот стигна до другия вампир и двамата застанаха наежени един срещу друг. Тормент беше едър мъж, с широки рамене и дълги, силни ръце. Въздухът между тях се сгъсти, изпълнен със заплаха.

На лицето на Рот се появи студена усмивка и кучешките му зъби се удължиха.

— Ако беше прекарал половината от времето си да защитаваш нашата раса, вместо да се държиш за фустата на жена си, може би нямаше да загубим Дариъс. Замислял ли си се за това?

Мъката на Тормент избликна подобно на кръв от рана в гърдите и изгарящата го агония нагнети още повече въздуха между тях. Рот вдъхна миризмата и парещата болка на вампира проникна в белите му дробове, стигайки чак до дъното на душата му. Съзнанието, че е нанесъл такъв подъл удар на един храбър и достоен мъж, го накара да се отврати от самия себе си. И докато чакаше Тор да го атакува, тази самоненавист като че ли го зарадва като стар приятел.

— Не мога да повярвам, че каза това — гласът на Тор трепереше. — Трябва да…

— Не ми трябват глупавите ти съвети.

— Майната ти! — Тор го удари здравата по рамото. — Така или иначе ще го чуеш. По-добре се научи да различаваш приятелите от враговете, арогантно копеле такова. Преди да си останал съвсем сам.

Рот почти не чу хлопването на вратата след Тор. В главата му кънтеше глас, който заглушаваше всичко и му казваше, че е едно жалко лайно. Пое дълбоко дъх, след това изкара въздуха от дробовете си с яростен крясък. Звукът завибрира из стаята, вратите затракаха, неприбраните оръжия и огледалото в банята задрънчаха. Свещите буйно се разгоряха, пламъците им запълзяха по стените, сякаш се опитваха да се откъснат от фитила и да унищожат всичко, до което се докоснат. Той крещя, докато не усети, че гърлото му всеки момент ще се разкъса, а в гърдите му запламтя огън. Не почувства облекчение, когато най-после затвори уста. Само разкаяние.

Отиде до шкафа и извади една деветмилиметрова берета. Зареди пистолета и го пъхна в колана на панталоните си отзад на кръста. След това се отправи към вратата и се изкачи по стълбите, като взимаше стъпалата по две наведнъж, дългите му крака сякаш стопиха разстоянието до първия етаж.

Влезе в салона и се ослуша. Тишината вероятно беше от полза за всички. Трябваше му време, за да се съвземе.

Започна да обикаля из къщата и накрая се спря пред масата в трапезарията. Беше подредена, както бе поискал. Прибори за двама в единия й край. Кристал и сребро. Свещи. А беше нарекъл своя брат жалък. Ако всички тези безценни джунджурии не принадлежаха на Дариъс, щеше да ги помете с един замах и да ги запрати на пода. Протегна импулсивно ръка, но тясното сако му попречи. Сграбчи реверите, готов да го разкъса и изгори, но вратата се отвори и той рязко се обърна.

Беше тя. Прекрачи прага. Влезе в салона. Рот отпусна ръцете си. Беше облечена в черно. Косата й беше вдигната. От нея се носеше ухание… на цъфтящи през нощта рози. Пое уханието дълбоко в гърдите си, тялото му се втвърди като камък, инстинктивно пожела веднага да я почувства под себе си.

Но в следващия миг усети емоциите й. Беше притеснена и нервна. Ясно долови недоверието й и изпита перверзно задоволство, че тя не смее да го погледне. Раздразнението го връхлетя с нова сила.

Фриц беше с гръб и затваряше вратата, но щастието на догена струеше от него подобно на слънчева светлина.

— Сервирах виното в салона. Първото блюдо трябва да бъде поднесено след около тридесет минути, нали?

— Не — изкомандва Рот. — Сядаме на масата веднага.

Фриц се смути, но след това улови настроението на Рот.

— Както желаете, господарю. Значи веднага.

Икономът изчезна с такава скорост, като че ли в кухнята беше станал пожар. Рот погледна Бет.

Тя отстъпи назад. Вероятно заради свирепия му поглед.

— Изглеждаш… различен — каза тя. — В тези дрехи.

— Ако смяташ, че ме правят по-цивилизован, изобщо не се заблуждавай.

— Не съм си го и помислила.

— Добре. Хайде да приключим с това.

Рот се запъти към трапезарията, като си мислеше, че ако желае, Бет ще го последва. Ако ли не, по дяволите, може би е за добро. Във всеки случай той не бързаше да се окаже хванат в капан на масата.

25

Бет наблюдаваше как Рот нехайно се отдалечава, като че ли изобщо не му пукаше дали ще го последва в трапезарията. И ако самата тя нямаше колебания, щеше да й бъде много обидно. Лично той я беше поканил на вечеря, тогава защо я посрещна в такова лошо настроение? Изкушаваше се да се обърне и веднага да си тръгне. Въпреки това го последва, защото чувстваше, че няма друг избор. Искаше да разбере толкова много неща, които само той можеше да й обясни.