Тъмна любов

Бъч се изкачи на прескоци по стъпалата пред вратата на Бет и натисна звънеца. Беше й оставил съобщение на гласовата поща в работата и у дома, за да й каже, че ще я навести. Тъкмо се канеше отново да позвъни, когато видя през стъклената врата, че е във фоайето.

По дяволите.

Облечена беше с плътно прилепнала черна рокля, с която изглеждаше толкова красива, че главата отново го заболя. Дълбокото остро деколте разкриваше горната част на гърдите й. Тънката талия подчертаваше елегантните извивки на ханша й. Роклята беше с цепка от едната страна и бедрото й се показваше при всяка стъпка. Носеше обувки с висок ток, от което глезените й изглеждаха още по-стройни и изящни.

Търсеше нещо в чантата си. За момент вдигна очи и се изненада, когато го съзря.

Косата й беше вдигната нагоре. Той си помисли какво ли би почувствал, ако я разпусне.

Тя отвори вратата.

— Бъч.

— Здравей — беше толкова смутен, че езикът му се върза като на малко момче.

— Получих съобщенията ти — спокойно каза тя.

Той отстъпи назад, за да й направи път.

— Имаш ли време да поговорим? — попита Бъч, въпреки че предварително знаеше какъв ще бъде отговорът.

— О, не. Не точно сега.

— Къде отиваш?

— Имам среща.

— С кого?

Погледна го с такова преднамерено спокойствие, че той разбра — щеше да го излъже.

— Не е с някой специален.

Да бе.

— Какво стана с мъжа от снощи, Бет? Къде е той?

— Не знам.

— Лъжеш.

Погледът й не трепна.

— Ако ме извиниш…

Той хвана ръката й.

— Не отивай при него.

Тихо бръмчене на автомобилен двигател наруши тишината. След миг голям черен мерцедес с тъмни стъкла спря пред входа. Ето че пристигна и самият наркобарон.

— Мамка му, Бет — той стисна ръката й по-силно, като се мъчеше да привлече вниманието й. — Не го прави. Замесваш се със заподозрян.

— Пусни ме, Бъч.

— Той е опасен.

— А ти не си ли?

Пусна ръката й.

— Утре — каза тя, като се дръпна назад. — Ще поговорим утре. Ще се видим тук след работа.

Обзет от отчаяние, той препречи пътя й.

— Бет, не мога да ти позволя…

— Ще ме арестуваш ли?

Не и в качеството си на ченге. Освен ако не го възстановят на работа.

— Не, няма.

— Благодаря.

— Не ти правя услуга — отвърна той рязко, когато тя мина край него. — Бет, умолявам те.

Тя спря за момент.

— Нищо не е така, както изглежда.

— Не съм сигурен. Мамка му, картинката ми е ясна. Прикриваш убиец и има голяма вероятност да свършиш като жертвите му. Не разбираш ли какъв е той? Видях лицето му отблизо. Когато ме беше докопал за врата и искаше да ме удуши. Склонността към убийство е в кръвта му. Такава е природата му. Как можеш да се срещаш с него? По дяволите, как изобщо можеш да го оставиш да се разхожда из улиците?

— Той не е такъв.

Но думите й прозвучаха по-скоро като въпрос. Вратата на колата се отвори и от нея излезе дребно старче в смокинг.

— Има ли някакъв проблем, госпожице? — попита загрижено той и същевременно погледна злобно Бъч.

— Не. Фриц. Никакъв проблем — усмихна се неуверено тя. — До утре, Бъч.

— Ако доживееш дотогава.

Пребледняла, тя бързо слезе по стълбите и влезе в колата. След минута Бъч се качи в своята и потегли след тях.

Хавърс чу приближаващите към трапезарията стъпки и свъсил вежди, вдигна поглед от чинията пред себе си. Надяваше се да се нахрани, без да го прекъсват.

Но не беше някой от догените, дошъл да съобщи за търсещ помощта му пациент.

— Мариса! — той стана от стола.

На лицето й се изписа принудена усмивка.

— Помислих си, че ще е добре да сляза. Омръзна ми да прекарвам толкова време сама в стаята си.

— Много се радвам, че ще ми правиш компания.

Мариса се приближи към масата и той й дръпна стола. Беше доволен, че настояваше винаги да има прибори за нея, дори и след като загуби надежда, че ще му прави компания. Но тази вечер тя като че ли не беше направила усилие да дойде само за да се нахрани. Беше облякла красива рокля от черна коприна и жакет с твърда, висока яка. Косата й се спускаше свободно по раменете и блестеше като злато на светлината на свещите. Изглеждаше великолепно и Хавърс внезапно почувства омраза. Оскърбителен беше фактът, че Рот не ценеше това, което тя можеше да му предложи. Тази изтънчена жена с благородно потекло не беше достатъчно добра за него. За него тя беше единствено жива хранилка.

— Какво става с работата ти? — попита тя, докато един от догените й наливаше вино. Една жена доген й сервира пълна чиния. — Благодаря ти, Филип. Каролин, това ястие изглежда великолепно.

Взе вилицата си и деликатно я забоде в ростбифа.

Боже мой, помисли си Хавърс. Тя се държи почти нормално.

— Работата ми? Добре. Всъщност дори повече от добре. Както ти споменах, направих едно откритие. Скоро нуждата да пием от друг може би ще бъде минало — той вдигна чашата си и отпи. Бургундското вино подхождаше идеално на говеждото, но в устата му остана неприятен вкус. Киселееше му и всичко в чинията му. — Днес следобед си прелях консервирана кръв и се чувствам добре.

В действителност малко преувеличи. Не че беше болен, но нещо с него не беше наред. Все още не беше усетил обичайния прилив на сили.