Тъмна любов

— Първо, половината от кръвта във вените ти е на твоя баща. И второ, защо трябва да харесвам хората? Преди преобразяването ми те ме пребиваха редовно от бой и единствената причина да не ме закачат сега е, че умират от ужас само като ме видят. Ами ако разберат, че вампирите действително съществуват? Ще ни погнат, дори и да нямат нищо общо с Обществото на лесърите. Хората се боят от всеки, който е по-различен от тях, и реагират, като го атакуват. Те са негодяи, които нападат по-слабите и треперят пред по-силните — Рот поклати глава. — Освен това ме дразнят. Виж само каква представа е създал фолклорът им за нашия вид. За Бога, те са измислили Дракула — зъл кръвопиец, чиято плячка са беззащитните. Ами долнопробните комерсиални филми и порното? Да не говорим за Хелоуин. Пластмасовите кучешки зъби. Черните пелерини. Единственото вярно нещо е, че пием кръв и не можем да понасяме слънчевата светлина. Всичко останало са глупости, измислени, за да ни отчуждят от хората и да им внушат страх. Не по-малко обидно е, че в литературата ни представят в някаква мистична светлина за развлечение на отегчените хора, които си въобразяват, че тъмната страна на този свят е много забавно място.

— Но ти всъщност не ни преследваш, нали?

— Не използвай тази дума. Трябва да кажеш тях, Бет. Не нас. Ти не си изцяло човек и скоро ще престанеш изобщо да бъдеш — той замълча. — Не, не ги преследвам. Но ако някой от тях ми се изпречи на пътя, здравата ще загази.

Тя се замисли върху думите му, като се опитваше да игнорира паниката, надигаща се всеки път щом се сетеше за преобразяването, през което се предполагаше, че скоро ще премине.

— А когато нападна Бъч… Той със сигурност не е… как беше… лесър.

— Той се опита да ме отдели от теб — Рот стисна челюсти. — Ще смачкам всеки и всичко, за да не позволя това да се случи. Независимо дали ти е любовник или не, ако отново се опита да го направи…

— Обеща ми да не го убиваш.

— Няма да го убия, но няма и да го галя с перце.

Не е зле да предупредя Железния, помисли си тя.

— Защо не ядеш? — попита Рот. — Трябва да се храниш.

Тя наведе глава и погледна в чинията си. Храна? Животът й внезапно се превърна в роман от Стивън Кинг, а той се безпокоеше за това, че не се храни.

— Яж — кимна Рот към чинията й. — Трябва да бъдеш много силна за преобразяването.

Бет взе лъжицата само за да я остави на мира. Супата имаше вкус на лепило, макар и да знаеше, че е приготвена и подправена идеално.

— Ти и сега си въоръжен, нали? — попита тя.

— Да.

— Разделяш ли се някога с оръжието си?

— Не.

— Но когато ние… — млъкна, преди да произнесе думите „правехме любов“.

Рот се приведе напред.

— Винаги държа нещо под ръка. Дори и когато те любя.

Бет преглътна. Еротичните картини се бореха с ужаса от осъзнаването, че той или е параноик, или е вярно, че злото винаги дебне наблизо.

По дяволите. Рот може да беше всичко, но не и истерик.

Мълчаха, докато Фриц раздига купите от супата и сервира агнешкото. Забеляза, че месото на Рот е нарязано на хапки. Странно, помисли си тя.

— Има нещо, което искам да ти покажа след вечеря — той взе вилицата си, но успя да набоде парче месо чак след втория опит.

В този момент Бет разбра, че той дори не гледа в чинията си. Погледът му беше насочен към масата. По тялото й преминаха студени тръпки. Нещо не беше наред.

Взря се внимателно в слънчевите очила, които носеше.

Спомни си как пръстите му опипваха лицето й през първата нощ, когато бяха заедно, като че ли се опитваше да си я представи, докосвайки я. След това си помисли за факта, че винаги е с очила, при това, както изглежда, не само за да пази очите си от светлината, а и да ги скрие.

— Рот? — тихо каза тя.

Той посегна към чашата с вино, но пръстите му се свиха около нея чак когато дланта му опря в кристала.

— Какво? — допря чашата до устните си, но я върна обратно на масата, без да отпие. — Фриц? Искаме червено вино.

— Веднага, господарю — Фриц донесе друга бутилка. — Госпожице?

— Да, благодаря.

Когато вратата на кухнята се затвори, Рот каза:

— Има ли нещо друго, за което искаш да ме питаш?

Бет прочисти гърлото си. Май търсеше под вола теле. В стремежа си да открие някаква негова слабост, сега се опитваше да се убеди, че е сляп.

Ако беше наистина умна — нещо, в което съвсем не беше сигурна, — щеше набързо да зададе въпросите си и да потегли обратно към дома.

— Бет?

— Да… ами значи е вярно, че не можеш да излизаш през деня?

— Вампирите не понасят слънчевата светлина.

— Защо? Какво им става?

— Незабавно получават изгаряния от втора до трета степен. След това стават на пепел. Слънцето не е нещо, с което можеш да си позволиш да рискуваш.

— Но аз излизам през деня и ми няма нищо.