Тъмна любов

— О, Хавърс — каза нежно тя. — Все още ти липсва Еванджелин, нали?

— Ужасно много. И пиенето просто… ми е неприятно.

Не, няма повече да живее по старомодния начин. Отсега нататък пиенето ще се превърне в клинична процедура. Стерилизирана игла във вената, свързана с банка кръв.

— Толкова съжалявам — каза Мариса.

Хавърс протегна ръка и я сложи на масата с дланта нагоре.

— Благодаря ти.

Мариса хвана ръката му.

— И съжалявам, че бях прекалено… погълната от себе си. Но сега всичко ще бъде различно.

— Да — с готовност се съгласи той. Рот беше просто един варварин, който щеше да продължи да пие от вена, но поне Мариса нямаше да се унижава пред него. — Ти също можеш да опиташ с преливането. Така ще бъдеш свободна.

Тя отдръпна ръката си и взе чашата си с вино. Докато я поднасяше към устата си, разля няколко капки бургундско върху жакета си.

— О, колко неприятно — промърмори тя и се опита да почисти коприната от виното. — Движенията ми са ужасно некоординирани, нали?

Съблече жакета и го остави на празния стол до себе си.

— Знаеш ли, Хавърс, бих искала да опитам. И на мен пиенето вече не ми харесва.

Завладя го приятно чувство на облекчение, пред него като че ли се разкриха нови възможности за бъдещето. Това усещане беше нещо ново. Мисълта, че нещо може да се промени към по-добро, му беше станала чужда.

— Наистина ли? — прошепна той.

Тя кимна, отметна косата си през рамо и взе вилицата си.

— Да, наистина.

И тогава Хавърс забеляза белезите на шията й. Две възпалени ранички. Зачервяване на мястото, от което Рот беше смукал. Пурпурни петна по кожата на ключицата й, където я беше притискал с грамадните си ръце. Апетитът му секна от ужас, погледът му се замъгли.

— Как е могъл да се отнесе толкова грубо с теб? — възкликна той.

Мариса сложи ръка на шията си и прехвърли косата си отпред.

— Няма нищо. Наистина… нищо не се е случило.

Той не отмести поглед и виждаше ясно в съзнанието си това, което беше скрила.

— Хавърс, моля те. Нека просто да продължим да се храним — тя взе отново вилицата си, сякаш се готвеше да покаже как се прави това. — Хайде. Яж с мен.

— Как бих могъл? — Хавърс захвърли сребърните си прибори на масата.

— Защото всичко свърши.

— Какво?

— Освободих Рот от обета. Вече не съм негова шелан. Повече няма да го виждам.

Хавърс я изгледа изумен, без да може да каже и дума. После попита:

— Защо? Какво се промени?

— Намерил е жена, която желае.

От гняв кръвта му замръзна.

— И коя е предпочел пред тебе?

— Не я познаваш.

— Познавам всички жени от нашата класа. Коя е тя? — настоя той.

— Не е от нашата класа.

— Тогава да не е някоя от Избраниците на Скрайб Върджин? — във вампирската социална йерархия единствено те стояха по-високо от аристократите.

— Не. Тя е човек. Или поне получовек, съдейки по това, което видях в мислите му.

Хавърс стоеше като вкаменен на стола. Човек. Човек? Беше изоставил Мариса заради… хомо сапиенс?

— Уведомена ли е Скрайб Върджин? — попита той глухо.

— Това е негово задължение, не мое. Но бъди сигурен, че ще отиде при нея. Всичко… свърши.

Мариса взе хапка говеждо и го сложи в устата си. Дъвчеше внимателно, като че ли беше забравила как става това. Или може би й беше трудно да преглъща поради унижението, което изпитва.

Хавърс стисна облегалките за ръце на стола си. Неговата сестра, неговата красива, невинна сестра е била пренебрегната. Използвана. Тормозена. И единственото, което бе останало от връзката й с техния крал, беше позорът да бъде отхвърлена заради човешко същество.

Любовта й никога не е означавала нищо за Рот. Нито тялото й, нито безупречното й потекло. А сега воинът беше опозорил и честта й.

По дяволите. Нищо не беше свършило.

24

Рот облече сакото от „Брукс Брадърс“. Беше му тясно в раменете, но така или иначе по принцип му беше трудно да намери дреха, която да му става, а и не беше предупредил Фриц.

Дори и да беше ушито по поръчка, пак би се чувствал като в броня. Много по-добре му беше с кожените дрехи и оръжията, отколкото с този камгарен9 боклук.

Отиде в банята и се погледна в огледалото. Костюмът беше черен. Ризата също. Това беше всичко, което можа да види.

Боже мили, сигурно прилича на адвокат.

Свали сакото и го остави на мраморния плот. Нетърпеливо прибра косата си на опашка и я завърза с една кожена лента.

Къде се беше дянал Фриц? Догенът тръгна да вземе Бет почти преди час. Досега трябваше да са тук, но горе все още не се чуваше нищо.

О, по дяволите. Дори ако икономът беше излязъл преди минута и половина, Рот пак щеше да бъде неспокоен. Беше нервен, обхванат от лудо нетърпение да види Бет. Мислеше си единствено за това как заравя лице в косата й, докато най-твърдата част от тялото му прониква в нея. Господи, тези звуци, които издаваше тя, когато свършваше.

Погледна се отново в огледалото и си облече сакото.

Но сексът не беше всичко. Искаше да й засвидетелства уважението си, не само да спи с нея. Искаше му се да забави темпото. Да се хранят заедно. Да разговарят. Дявол да го вземе, мечтаеше да й даде всичко, което жените харесваха: нежни, любящи грижи.