Тъмна любов

— Почакай. Вече изпратихме човек да поразпита. И в двете школи са казали, че не си спомнят купувач, който да съответства на описанието на заподозрения.

— Благодаря за информацията — каза Бъч и се отправи към вратата.

— Детективе. Ей, О’Нийл — Хосе го хвана за ръката. — Няма ли да спреш за минутка, дявол да го вземе?

Бъч го погледна гневно през рамо.

— Сега ще ме предупредиш да не се меся в работата на полицията ли? Можеш да си спестиш труда.

— Боже мой, Бъч. Аз не съм ти враг — тъмнокафявите очи на Хосе го гледаха пронизително. — С момчетата сме на твоя страна. Смятаме, че правиш това, което трябва, и никога не си бъркал. Всеки, когото си ударил, си го е заслужавал. Но знаеш ли, може би просто си имал късмет. Представи си, че нараниш някого, който не е…

— Остави тези проповеди. Не ме интересуват — той хвана дръжката на вратата.

Хосе стисна здраво ръката му.

— Отстранен си, О’Нийл. И това, че бързаш да се намесиш в разследване, от което си отстранен, няма да върне Джейни.

Бъч остана без въздух, сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема.

— И ти ли си решил да ме сриташ в ташаците?

Хосе дръпна ръката си, сякаш се предаваше.

— Извинявай, но да знаеш, че ако се разровиш по-дълбоко в тази работа, ще затънеш. Това няма да помогне на сестра ти. Знаеш го много добре.

Бъч бавно поклати глава.

— Мамка му. Знам го.

— Сигурен ли си?

Да. Сигурен беше. Искаше да нарани Били Ридъл, за да му отмъсти за стореното на Бет. Нямаше нищо общо със сестра му. Не можеше да я върне. Джейни си беше отишла завинаги. И то много отдавна. Но тъжните очи на Хосе го накараха да се почувства така, сякаш страдаше от неизлечима болест.

— Всичко ще се оправи — чу той собствените си думи. Макар всъщност да не вярваше в това.

— Само недей… не си насилвай късмета, детективе.

Бъч отвори вратата.

— Това е единственото, което мога да правя, Хосе.

Господин Х. се облегна назад в офис стола си и се замисли за предстоящата вечер. Беше готов да опита отново, макар че в момента централната част на града гъмжеше от ченгета заради взривената кола и убитата проститутка. Рисковано беше да търси вампири в района на „Скриймърс“, но именно рискът да го заловят правеше предизвикателството още по-примамливо. Всеки знае, че ако искаш да хванеш акула, не ловиш риба в сладководна вода. Трябваше да отиде там, където се подвизаваха вампирите.

Предвкусвайки какво ще се случи, тялото му потръпна. Непрекъснато усъвършенстваше методите си за изтезаване. Тази сутрин, преди да тръгне за академията, се бе отбил в работилницата, която беше обзавел в обора. Инструментите му бяха подредени и излъскани до блясък: комплект зъболекарски бургийки, ножове с различни размери, шлосерски чук, длето, трион. Лъжица за загребване на сладолед. За очите. Номерът, разбира се, беше да държиш жертвата на тънката граница между болката и смъртта. Можеш да проточиш болката с часове и дни. Смъртта слага край на всичко.

Някой почука на вратата.

— Влез — каза той.

Беше администраторката, мускулеста жена с бицепси като на мъж и плоски гърди. Господин Х. винаги се учудваше от противоречивата й природа. Въпреки че според него тежък случай на завист към пениса бе това, което я караше да гълта стероиди и да се занимава с вдигане на тежести като горила, винаги беше гримирана и с прическа. С късата си тениска и тесен клин приличаше на травестит.

Тя го отвращаваше.

Човек трябва да знае кой е, помисли си той. И кой не е.

— Един младеж иска да говори с вас — гласът й беше с октава и половина по-нисък от нормалното. — О’Нийл, мисля, че така беше името. Прилича на ченге, но не ми показа значката си.

— Кажи му, че идвам.

Ти си грешка на природата, добави той наум.

Господин Х. не можа да сдържи смеха си, след като тя — той — или каквото там беше — затвори вратата след себе си.

Той, човекът без душа, който убива вампири, смяташе, че тя е грешка на природата? Е, да, но в крайна сметка той поне имаше цел. И план. А тя, както всеки ден, отново щеше да отиде във фитнес залата, като преди това избръсне наболата си до пет следобед брада.

Беше почти шест часът, когато Бъч спря необозначената си полицейска кола пред дома на Бет. Трябваше да остави колата, но отстранен все пак не значеше уволнен. Щеше да чака капитанът да поиска да върне проклетата таратайка.

Посети и двете школи по бойни изкуства и разговаря с ръководителите им. Единият беше доста неприятен. Побъркан на тема „самоотбрана“ тип, който явно обичаше да му се подмазват и който си беше повярвал, че е истински азиатец. Въпреки че беше бял като Бъч.

Другият беше просто странен. Приличаше на млекар от петдесетте години, с руса, намазана с някаква помада коса и широка, дразнеща усмивка, разкриваща зъби, които не бяха виждали паста за зъби поне половин век. Стараеше се да бъде полезен, но нещо не беше наред. Още щом господин Провинция си отвори устата, инстинктът на Бъч му подсказа, че нещо не е както трябва. Освен това миришеше като жена.