Тъмна любов

— Не и за да пия от тях — избягна той прекия отговор. — Има вампири, които го правят, но силата им не трае дълго. За да бъдем силни, трябва да пием от собствената си раса.

— От устата ти всичко звучи толкова нормално.

— Нормално е.

Тя замълча. И после, като че ли току-що й бе дошло наум, каза:

— Ти ще ми позволиш…

— Ще пиеш от мен. Когато моментът настъпи.

Тя издаде сподавен звук, сякаш искаше да извика, но се задави.

— Бет, знам, че ти е трудно…

— Не, не знаеш.

— … защото аз лично съм го преживял.

Тя го погледна.

— И за теб ли новината, че си вампир, дойде като гръм от ясно небе?

Нямаше намерение да го предизвиква. По-скоро се надяваше да намери някой, с когото има нещо общо. Който и да е.

— Аз знаех кои са родителите ми — отвърна той, — но по времето, когато настъпи моментът за преобразяването ми, те бяха мъртви. Бях сам. Не знаех какво ме очаква. Така че знам колко объркана се чувстваш.

Тя отново се отпусна на възглавниците.

— И майка ми ли е била вампир?

— Не, била е човек, доколкото знам от Дариъс. Вампирите и хората могат да зачеват деца, но децата рядко оцеляват.

— Мога ли да спра промяната? Да я предотвратя?

Той поклати глава.

— Ще боли ли?

— Ще почувстваш…

— Не става въпрос за мен. Ще ти причиня ли болка?

Рот не показа изненадата си. Никой не се беше тревожил за него. Както вампирите, така и хората се плашеха от него. Расата му се прекланяше пред него. Но никой никога не беше проявявал загриженост за него. Не знаеше как да реагира при такова отношение.

— Не. Няма да ме боли.

— Мога ли да те убия?

— Няма да ти позволя.

— Обещаваш ли? — попита тя настойчиво, седна в леглото и стисна ръката му.

Не можеше да повярва, че дава обет да се пази. По нейна молба.

— Обещавам — посегна да покрие ръката й със своята, но спря, преди да я докосне.

— Кога ще се случи?

— Не мога да ти кажа със сигурност. Но ще бъде скоро.

Тя пусна ръката му и се облегна на възглавниците. След това се отдръпна от него и се сви на кълбо, легнала на една страна.

— Може би ще се събудя — промърмори тя. — Може би все пак ще се събудя.

19

Бъч изпи първия си скоч на един дъх. Голяма грешка. Усети в гърлото си пареща болка, все едно беше глътнал горелка. Щом спря да кашля, поръча на Аби още един.

— Ще я намерим — каза Хосе и остави бирата си на бара. Хосе предпочиташе по-леките питиета, но вкъщи го чакаше семейство. Бъч, от друга страна, можеше да прегрешава, колкото си иска.

Хосе си играеше с халбата, описвайки с нея кръгчета по плота.

— Не се самообвинявай, детективе.

Бъч се изсмя и обърна втория си скоч.

— Да бе, в колата ми, освен онзи заподозрян имаше куп хора — вдигна пръст, за да привлече вниманието на Аби. — Още едно.

— Идвам.

Тя донесе бутилката и му се усмихна, докато наливаше в чашата му малцовото уиски.

Хосе се размърда на високия си стол, като че не одобряваше скоростта, с която Бъч изпразваше чашите и се измъчваше от усилието да държи устата си затворена.

Аби отиде при друг клиент и Бъч се обърна към Хосе.

— Тази вечер ще се нафиркам до козирката. Не е нужно да ми правиш компания.

Хосе пъхна няколко фъстъка в устата си.

— Няма да те оставя тук сам.

— Ще се прибера с такси.

— Не е. Ще стоя, докато приключиш. След това ще те замъкна до апартамента ти. Ще те гледам цял час как драйфаш. Ще те сложа да си легнеш. Преди да си тръгна, ще заредя кафеварката. Ще сложа аспирина до захарницата.

— Нямам захарница.

— Значи ще бъде до пакета захар.

Бъч се усмихна:

— От теб става много добра съпруга, Хосе.

— Точно това казва и жена ми.

Замълчаха, докато Аби наливаше четвъртото уиски.

— Метателните звезди, които взех от заподозрения — каза Бъч. — Какво знаем за тях?

— Същите като онези, които намерихме на мястото на взрива и край тялото на Чери. „Тайфун“. Деветдесет и шест грама неръждаема стомана тип 440. Диаметър десет сантиметра. С променящ се баланс. Можеш да си ги поръчаш по интернет за около дванадесет долара парчето или да ги купиш от някоя школа за бойни изкуства. Но не открихме никакви отпечатъци.

— Другите оръжия?

— Лъскав комплект ножове. Момчетата в лабораторията доста се поизпотиха с тях. Твърда като диамант сплав и красива ръчна изработка. Няма маркировка на производителя. Пистолетът е стандартна деветмилиметрова берета модел „92G-SD“. Добре поддържан и, естествено, с изтрит сериен номер. Интересни са куршумите. Никога не съм виждал нещо подобно. Кухи, пълни с някаква течност. Момчетата смятат, че е обикновена вода. Но защо му е на някой да ги пълни с вода?

— Занасяш ме.

— Не.

— И никакви отпечатъци.

— Не.

— Никъде?

— Никъде — Хосе дояде фъстъците и даде знак с ръка на Аби да донесе още. — Заподозреният си го бива. Чист като сълза. Истински професионалист. Обзалагам се, че е дошъл от Голямата ябълка7. Не ми прилича на местен човек.

— Кажи ми, че докато си губих времето с проклетата бърза помощ, сме се свързали с полицейското управление в Ню Йорк.

Аби донесе още фъстъци и скоч за Бъч.