Тъмна любов

Дишаше тежко. Болка разряза като с нож стомаха му. Беше почти толкова силна, колкото в първата нощ на преобразяването му. Мариса никога не му беше толкова нужна, както сега.

Исусе. Какво ставаше с него.

— Не искам да си тръгна.

— Трябва. Ще ти изпратя охрана, докато успея да се върна при теб.

Бедрата му трепереха, мускулите му бяха напрегнати от усилията да удържи тялото си. Разумът и физиологичната му нужда си бяха обявили война и бяха излезли на бойното поле с извадени мечове. Знаеше кой ще победи, ако тя не побърза да си отиде.

— Бет, моля те. Боли. Не знам колко време ще мога да издържа.

Тя се поколеба, но после се облече.

Отиде до вратата и се обърна да го погледне.

— Върви!

И тя си тръгна.

20

Малко след девет Господин Х. Влезе с колата в „Макдрайв“.

— Радвам се, че и двамата харесахте филма. Имам предвид още нещо за тази вечер, но трябва да побързаме. Единият от вас трябва да се прибере у дома до единадесет.

Когато колата спря пред осветеното меню, Били изруга под нос. Поръчката му беше два пъти по-голяма от тази на победения, който предложи да си плати сметката.

— Няма нужда. Аз черпя — каза господин Х. — Само да не разсипете нещо.

Докато Били ядеше, а победения побутваше храната си, господин Х. ги откара до зоната за военни игри. Мястото беше едно от любимите за свалки на тийнейджърите. Сумракът тук скриваше идеално както акнето, така и начеващите сексуални желания на юношите. Едноетажната постройка беше истинска лудница, пълна с неспокойни момчета и скучаещи, накипрени момичета, които се опитваха да ги впечатлят.

Господин Х. взе три пушки и нагръдници със сензори и даде на момчетата по един комплект. Били беше готов за по-малко от минута. Държеше оръжието с такава лекота, сякаш беше продължение на ръцете му.

Господин Х. погледна победения, който все още се опитваше да натъкми ремъците на нагръдника на раменете си. Представляваше жалка картинка — долната му устна беше увиснала, пръстите му непохватно се бореха с пластмасовите закопчалки. Били също го гледаше. Както хищник гледа плячката си.

— Помислих си защо да не проведем едно приятелско състезание — каза господин Х., когато най-после минаха през турникета. — Да видим кой от двама ви ще успее да нанесе повече удари на другия.

Излязоха на бойната арена. Очите на господин Х. бързо привикнаха към кадифената тъмнина и неоновото присветване на оръжията на другите играчи. Площадката беше достатъчно голяма за тридесетината младежи, които пъргаво заобикаляха препятствията, смееха се, крещяха и изстрелваха снопове светлина.

— Да се разделим — каза господин Х.

Докато победеният мигаше с късогледите си очи, Били отскочи с бързината на животно. Миг по-късно сензорът в средата на нагръдника на победения реагира. Младежът погледна надолу, като че ли не разбираше какво става.

Били се оттегли в тъмнината.

— По-добре се прикрий, синко — промърмори господин Х.

Той стоеше настрана и наблюдаваше всяко тяхно движение.

Били непрекъснато улучваше победения от различни ъгли, маневрирайки между препятствията. Придвижваше се ту бързо, ту бавно, после стреляше от голямо разстояние. Объркването и безпокойството на победения все повече се засилваха всеки път, когато лампичката на гърдите му присветваше. А поради отчаянието движенията му бяха некоординирани като на малко дете. Изпусна оръжието си. Препъна се в собствените си крака. Удари рамото си в една бариера.

Били се справяше блестящо. Въпреки че мишената му губеше сили и отстъпваше, той беше безмилостен. Дори когато победеният отпусна оръжието си и се облегна изтощен на стената, Били отново стреля и го улучи.

И пак се скри в тъмнината.

Този път господин Х. тръгна след Били, но целта му беше друга, нямаше намерение да прави оценка на неговото представяне. Ридъл беше чевръст, лавираше край препятствията от пенопласт и се промъкваше към мястото, където се намираше победеният, за да може да го нападне в гръб.

Господин Х. се досети какъв е планът на Били. Мина бързо вдясно и застана на пътя на Ридъл. И стреля в него от упор. Били изненадано погледна към гърдите си. Сензорът му реагираше за пръв път.

— Добра работа свършихме тази вечер — отбеляза господин Х. — Игра добре, синко. Поне досега.

Били вдигна очи и постави ръка на сърцето си, където се намираше мигащата цел.

— Сенсей — произнесе думата като влюбен, с благоговение и обожание.

Бет не смяташе да моли иконома да я закара, защото беше прекалено развълнувана, за да води любезен разговор с когото и да било. Тръгна по улицата и извади мобилния си телефон, за да повика такси. Почти беше набрала номера, когато чу бръмченето на кола и вдигна глава.

Икономът излезе от мерцедеса и се поклони.

— Господарят ми се обади и ме помоли да ви закарам до вас, мадам. И аз… аз с радост бих сторил това.

Беше толкова искрен и изпълнен с надежда, като че ли щеше да му направи голяма услуга, ако му позволи да се погрижи за нея. Но Бет имаше нужда да остане поне за малко сама. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне след всичко, което се случи.