Тъмна любов

— Дариъс никога не губеше самообладание, колкото и трудно да бе положението. Вършеше винаги работата си докрай, независимо от всичко. Умря, уважаван от всичките си братя.

Изглежда, баща й наистина липсваше на Рот. Или мъжът, който използваше, за да…

Какво точно се опитва да постигне, запита се Бет. За какво му е притрябвало да й говори всичките тези глупости?

Обаче беше в неговата спалня, нали?

— Знам от Фриц, че той много те е обичал.

Бет сви устни.

— Дори да приемем, че вярвам на всичко това, все пак не мога да не попитам защо баща ми, след като толкова ме е обичал, не си е направил труда да ми се представи?

— Сложно е.

— Да, толкова е трудно да отидеш при дъщеря си, да й подадеш ръка и да се представиш. Наистина е трудно — тя прекоси стаята и се озова до леглото. Осъзнала този факт, бързо се отдалечи. — И каква беше тази военна риторика? И той ли беше в мафията?

— Мафията? Ние не сме мафиоти, Бет.

— Значи сте просто убийци на свободна практика и наркодилъри? Хммм… Като се замисли човек, разностранната дейност е, може би, добра бизнес стратегия. За да се поддържа такава къща, са нужни много пари. Както и за да се напълни с произведения на изкуството, чието място е в „Метрополитън“.

— Дариъс наследи парите си и ги използваше разумно — Рот отметна глава назад, сякаш загледан в нещо на тавана. — Като негова дъщеря, сега всичко е твое.

Тя присви очи.

— Така ли?

Той кимна.

Дрън-дрън, каза си тя.

— Е, и къде е завещанието? Има ли негов изпълнител, който да ми предаде документите? Почакай, нека да отгатна. Завещанието чака съдебна легализация. През последните тридесет години — тя потърка очите си, които я боляха. — Знаеш ли, Рот, не е нужно да ме лъжеш, за да ме вкараш в леглото. Колкото и да се срамувам от себе си, достатъчно щеше да е да си поискаш.

Тя тъжно пое дълбоко дъх. До този момент не съзнаваше, че частица от нея се е надявала да получи някои отговори. Най-после. Но, от друга страна, отчаянието може да превърне всеки в глупак.

— Виж какво, тръгвам си. Това просто беше…

Рот изникна пред нея, преди тя да успее да мигне.

— Не мога да те пусна.

Сърцето й се сви от страх, но не се издаде.

— Не можеш да ме принудиш да остана.

Ръцете му обхванаха лицето й. Тя се дръпна назад, но той не я пусна. Погали бузата й с палец. Винаги когато беше толкова близо до нея, тя беше като омагьосана. Така стана и този път. Усети как тялото й се притиска към неговото.

— Не те лъжа — каза той. — Баща ти ме изпрати при теб, защото скоро ще имаш нужда от помощта ми. Довери ми се.

Тя се дръпна назад.

— Не искам да чувам тази дума от твоята уста.

Ето го, престъпник, който едва не уби ченге пред очите й и отгоре на всичко очаква от нея да повярва на небивалиците, които й разказваше. И гали лицето й като любовник. Сигурно я смята за слабоумна.

— Чуй ме сега, виждала съм документите си — гласът й не потрепна. — В свидетелството ми за раждане пише „баща неизвестен“, но в папката с делото има бележка. Майка ми е казала на една сестра в родилното, че той е починал. Не е успяла да съобщи името му, защото е изпаднала в шок поради загуба на кръв и е умряла.

— Съжалявам, но не е било така.

— Съжаляваш. Да бе.

— Не играя игрички…

— Не играеш, как ли пък не! Господи, как изобщо можах да си помисля, че ще науча нещо поне за единия от тях, макар и от втора ръка… — тя го погледна с отвращение. — Толкова си жесток.

Той грубо изруга, гласът му обаче прозвуча отчаяно.

— Не знам какво да направя, за да ми повярваш.

— Не си прави труда да се опитваш. Нямам ти доверие — тя грабна чантата си. — По дяволите, може би така е по-добре. По-добре да си мисля, че е мъртъв, отколкото да разбера, че е бил престъпник. Или че е живял в същия град през целия ми живот и нито веднъж не е дошъл да ме види. Не е проявил любопитство поне да види как изглеждам.

— Знаеше как изглеждаш — чу гласа му съвсем близо до себе си. — Познаваше те.

Тя се завъртя. Той беше толкова близо, че се почувства смазана от огромната му фигура. Бет отскочи назад.

— Престани.

— Познаваше те.

— Престани да го повтаряш!

— Баща ти те познаваше — извика Рот.

— Тогава защо не ме е искал? — изкрещя тя в отговор.

Рот трепна.

— Искаше те. Наблюдаваше те. През целия си живот беше близо до теб.

Тя затвори очи и обгърна тялото си с ръце. Не можеше да повярва, че отново е готова да се поддаде на магията му.

— Бет, погледни ме. Моля те.

Тя отвори очи.

— Подай ми ръката си. Хайде.

Когато тя не реагира, той взе ръката й и я постави на гърдите си, там, където беше сърцето му.

— Кълна се в честта си. Не те лъжа.

Той застана напълно неподвижен, сякаш й даваше възможност да разчете всеки нюанс в изражението на лицето му и езика на тялото му.

Ами ако е истина, каза си тя.

— Той те обичаше, Бет.

Не му вярвай. Не му вярвай. Не…

— Защо тогава не е дошъл при мен?