Тъмна любов

— Надяваше се, че няма да се наложи да узнаеш за него. Че животът, който той водеше, ще ти бъде спестен — Рот сведе поглед към нея. — И времето, което му беше отредено, изтече.

Последва дълго мълчание.

— Какъв беше баща ми?

— Такъв, какъвто съм и аз.

Рот отвори устата си.

Дълги кучешки зъби. Той имаше дълги кучешки зъби.

Кожата й настръхна от ужас. Тя го блъсна.

— Ти… побъркано копеле!

— Бет, чуй ме…

— Какво ще ми кажеш, че си шибан вампир! — тя му се нахвърли и заудря с юмруци по гърдите му. — Откачено копеле! Откачено… копеле! Ако искаш да изживееш фантазиите си, намери си някой друг!

— Баща ти…

Тя го зашлеви по лицето. Доста силно.

— Не започвай пак. Дори не се и опитвай — ръката й пареше, тя я притисна към корема си. Плачеше й се. Защото изпитваше болка. Защото искаше и него да го заболи, но той изобщо не се впечатли от факта, че го е ударила.

— Господи, почти успя да ме заблудиш, наистина — изстена тя. — Но не, трябваше да стигнеш още по-далеч и да ми покажеш тези фалшиви зъби.

— Истински са. Погледни ги по-внимателно.

В стаята от само себе си се запалиха още свещи, една по една. Въздухът излезе от устата й със свистене. Внезапно придоби чувството, че нищо не е такова, каквото изглежда. Нямаше правила. Реалността придобиваше други, непознати измерения. Тя се втурна към вратата, но той беше вече там. Сви се, като че ли имаше някакъв шанс да го задържи далече от себе си.

— Не се приближавай — Бет посегна към дръжката на вратата. Натисна я, напрягайки цялото си тяло. Тя не помръдна.

Паниката запълзя по вените й.

— Бет…

— Пусни ме! — дръжката на вратата се впи в дланта й, докато се опитваше да я завърти.

Усетила ръката му на рамото си, тя изпищя.

— Не ме докосвай!

Отскочи от него и затича из стаята. Той тръгна след нея, приближаваше я бавно и неумолимо.

— Ще ти помогна.

Стрелна се покрай него и се спусна към вратата. Този път тя се отвори още преди да е докоснала дръжката. Като че ли той я беше отворил със силата на волята си.

Тя се извърна ужасена към него.

— Това не е истина.

Втурна се нагоре по стълбите, препъна се само веднъж. Счупи си нокътя, докато се опитваше да отвори заключващия механизъм на картината, но накрая успя. Прекоси салона на бегом. Изскочи от къщата и…

Рот беше там, изправил се на моравата отпред.

Бет рязко спря. Ужас заля цялото й тяло, страхът и недоверието стиснаха сърцето й като в юмрук. Усещаше, че полудява.

— Не — побягна без посока, само и само да бъде по-далеч от него.

Усети, че е по петите й и затича още по-бързо. Продължи да бяга, докато остана без дъх, погледът й се замъгли от изтощение и краката я заболяха. Тичаше с всички сили, но той я следваше неотлъчно.

Падна на тревата и зарида. Разплакана, тя се сви на кълбо, сякаш да се предпази от удар. Когато я вдигна, тя не оказа съпротива. Каква полза? Ако това беше сън, накрая щеше да се събуди. А ако е истина… Щеше да му се наложи да обясни много други неща, освен живота на баща й.

Докато Рот отнасяше Бет в стаята долу, усещаше мъчителния прилив на вълни от страха и объркването й. Сложи я на леглото и издърпа покривката, за да я завие. След това отиде да седне на дивана с мисълта, че разстоянието, което ги делеше, ще я поуспокои.

Накрая тя се обърна и той почувства, че го гледа.

— Чакам да се събудя. Да чуя звъна на будилника — каза тя пресипнало. — Но това няма да стане, нали?

Той поклати глава.

— Как е възможно? Как… — тя прочисти гърлото си. — Вампири?

— Просто сме друга раса.

— Кръвопийци. Убийци.

— По-скоро преследвано малцинство. Ето защо баща ти се надяваше, че при теб няма да настъпи промяна.

— Промяна?

Той мрачно кимна.

— О, Боже мой — тя закри устата си с ръка, сякаш щеше да повърне. — Не ми казвай, че аз ще…

Шоковата вълна на обзелата я паника раздвижи въздуха и достигна през стаята до него като студен бриз. Не можеше да понесе страданието й и му се искаше да направи нещо, за да я утеши, но проявата на състрадание не беше сред силните му страни. Ако ставаше въпрос за нещо друго, той щеше да се бие за нея. Да, в момента не можеше да направи нищо. Нищо. Истината не беше цел, която можеш да унищожиш. И не беше неин враг, въпреки че й причиняваше болка. Просто… положението беше такова.

Изправи се и се приближи до леглото. Тя не се отдръпна и той приседна на него. Сълзите, които се стичаха по лицето й, ухаеха като пролетен дъжд.

— Какво ще стане с мен? — попита тихо тя.

Отчаянието в гласа й показваше, че въпросът й е отправен по-скоро към Бога, а не към него. Но все пак й отговори.

— Времето на промяната ти настъпва бързо. При всички нас този момент идва около двадесет и пет годишна възраст. Ще те науча как да се погрижиш за себе си. Ще ти покажа какво да правиш.

— Боже мой…

— След като минеш през този процес, ще трябва да пиеш.

Тя се задави и рязко се изправи.

— Нямам намерение да убивам никого!

— Това изобщо не е нужно. Трябва ти кръв от мъжки вампир. Това е всичко.

— Това е всичко — повтори тя вяло.

— Ние не ловуваме хора. Това са измислици.

— Никога ли не си нападал… хора?