Тик-так

— Значи вие не сте спали от Калното езеро.

— Да, на юг от Тонопа.

— Двайсет и седем години без сън.

— Почти двайсет и осем — от нощта, когато моята Деливърнс беше зачената.

— Сигурно сте ужасно уморена.

— Изобщо не съм уморена — махна с ръка тя. — Сънят вече не ми е нужен. Той е въпрос на избор и аз просто предпочетох да не си губя времето в сън, защото е толкова досадно.

— А какво се случи на Калното езеро?

— Дел не ви ли разказа?

— Не.

— Е — поклати глава госпожа Пейн, — тогава не е редно аз да го правя. Тя ще ви разкаже, когато реши, че му у дошло времето.

Мъмингфорд влезе в стаята с портативния телефон, за който Дел го бе помолила, и го постави върху масичката за кафе. После безмълвно се оттегли. Все пак трябваше да се погрижи и за откраднатото ферари.

Томи погледна часовника си.

— Лично аз, скъпи Томи, смятам, че шансът ви да доживеете до сутринта, е сто процента — успокои го жената.

— Е, ако не доживея, Розалин, ще ви посетя в забавното шоу на Дейвид Летърман.

— Това би било прекрасно! — плесна с ръце по детски, за да изрази удоволствието си тя.

От апарата на масичката ехтеше бигбендът на Глен Милър.

След като дояде масленката си с последната глътка кафе, Томи попита:

— Това любимата ви музика ли е?

— О, да. Тази музика може да спаси планетата ни… ако за спасението й е достатъчна музиката.

— Но вие сте рожба на петдесетте години!

— Рокендролът — кимна тя. — Обичам рокендрола. Но в този тип музика има призив към галактиката.

Направиха му впечатление последните й думи.

— Има призив към галактиката ли?

— Да. Както нищо друго.

— Толкова приличате на дъщеря си — възкликна той.

Госпожа Пейн засия.

— Страшно ми харесвате, Томи.

— Значи събирате записи на стари радиопрограми.

— Да събирам стари касетки? — объркано повтори тя.

Той протегна ръка към апарата на масичката.

— Това касетка ли е или вече са започнали да ги издават на компактдискове?

— Не, скъпи, слушаме оригиналната програма на живо.

— Записана на живо?

— Просто на живо.

— Глен Милър е загинал през Втората световна война.

— Да — кимна госпожа Пйн, — през хиляда деветстотин четирийсет и пета. Учудвам се, че човек на твоята възраст си го спомня… него и смъртта му.

— Стилът суинг е нещо толкова американско! — възторжено заяви Томи. — А аз обичам всичко американско, уверявам ви.

— Това е една от причините Дел така силно да те привлича — щастливо го погледна тя. — Деливъранс е стопроцентово американско момиче — готова е винаги да се възползва от случая.

— Да се върнем към Глен Милър, може ли? Той е умрял преди повече от петдесет години.

— Това е толкова тъжно — кимна госпожа Пейн и погали Скути.

— Е, какво?

Тя повдигна вежди:

— О, виждам, че си объркан.

— Объркан е меко казано. Точно сега съм тотално объркан и нищо, ама нищо не разбирам — твърдо заяви Томи.

— Сериозно? Тогава сигурно нещо куца в диетата ти. Може би не поемаш достатъчно витамин В-комплекс?

— Моля?

— В комбинация с витамин Е — обясни госпожа Пейн, — една силна добавка от витамин В-комплекс може да съдейства за изостряне на умствения процес.

— А аз допусках, че ще ме посъветвате да ям тофу.

— То е добро за простатата.

— Глен Милър — отново погледна към апарата върху масичката Томи, за да промени темата, — „Американ патрол“

— Нека малко осветля нещата — предложи тя. — Това предаване го слушаме на живо, защото радиото ми може да се настройва транстемпорално.

— Транстемпорално ли?

— През времето, да. Преди малко слушах Джак Бени на живо. Той е невероятно смешен човек. Днес никой не може да се мери с него.

— Кой продава радиоапарати с транстемпорално настройване? В кой магазин?

— Не ми се вярва да ги продават в магазините. Колкото до моето малко радио, трябва да оставя Дел да ти обясни. То е свързано с Калното езеро.

— Транстемпорално радио — зачуди се Томи. — Май е по-добре да вярвам в Снежния човек.

— Ти едва ли би могъл — неодобрително поклати глава госпожа Пейн.

— Защо пък не? Нали вече вярвам в дяволски кукли и демони?

— Да, но те са истински.

Томи отчаяно погледна часовника си.

— Все още вали.

Жената наклони глава и се заслуша в слабото потропване на дъждовните капки по добре изолирания покрив на Голямата купчина; Скути също наведе глава. След миг тя се съгласи.

— Да, вали. Такъв приятен звук.

— Но вие казахте на Дел, че дъждът ще спре след четири минути. Бяхте доста убедителна.

— Точно така.

— Но все още вали.

— Четирите минути още не са изтекли.

Томи почука по часовника си.

— Скъпи, часовникът ти не е наред. Сигурно си го удрял доста тая вечер.

Томи вдигна китката си към ухото, заслуша се и съобщи:

— Ето, работи си! Тик-так.

— Има още десет секунди — уточни тя.

Той ги изброи наум, после я погледна и се усмихна самодоволно.

Дъждът продължаваше да пада.

На петнайсетата секунда дъждът изведнъж спря.

Лицето на Томи се удължи от изумление. Беше ред на госпожа Пейн да се усмихне.

— Закъсняхте с пет секунди — промълви той.

— Никога не съм твърдяла, че съм Бог, скъпи.

— А какво твърдите, че сте, Лилит?

Тя сви устни, замисли се върху въпроса и отвърна:

— Само една бивша балерина със странни преживявания, които значително са ме обогатили.