Тик-так

Подът на централния вътрешен коридор, дълъг поне трийсет метра, беше покрит с добре излъскан черен гранит, по който мокрите им гумени подметки скърцаха при всяка стъпка. По белите стени бяха окачени огромни платна без рамки — всичките абстрактно изкуство, изпълнено с движение цвят, а всяка картина беше добре осветена от прожектори в тавана, които създаваха илюзията, че рисунките са осветени отвътре. Таванът беше облицован с листове полирана стомана, които се редуваха с листове грапава стомана. Имаше и два източника на непряко осветление — двоен свод с лампички отгоре и наземна лъчиста светлина.

Като почувства удивлението на Томи, Дел му обясни:

— Мама построи къщата отвън така, както искаше комисията по проектите, за да си няма неприятности, но отвътре сградата е модерна като космически кораб и горе-долу толкова средиземноморска, колкото е и кока-колата.

Музикалният салон се намираше вляво, на две трети от дължината на централния коридор. Черната лакирана врата се отваряше към под от полиран бял варовик, изпъстрен с красиви мидени черупки. Таванът и стените бяха звуконепроницаеми, тапицирани със сив плат, като че ли това беше звукозаписно студио, а непрякото осветление идваше иззад преградите.

Салонът беше огромен, приблизително дванайсет на осемнайсет метра. В средата на пода бе проснат килим, изработен по поръчка, шест на девет метра, с фино преливащи отсенки на тъмносивото и златното. В центъра на килима бяха поставени черно кожено канапе и четири черни кожени фотьойла, подредени около солидна четириъгълна масичка за кафе с украшения от слонова кост.

Макар че помещението можеше да побере стотина любители на музиката за клавирен концерт, пиано нямаше. Музиката — „Мунлайт Серенейд“ на Глен Милър — не идваше и от висококачествената стереоуредба с отделни колони. Тя се разнасяше от малък, с модернистичен дизайн апарат, поставен в средата на масичката за кафе и осветен от насочения лъч на халогенна лампа. Тенекиеният звук, придружен от стържене и пукане, доказваше, че на него се върти касетка или компактдиск със запис от автентичен концерт от четиридесетте години.

Майката на Дел седеше на един от столовете със затворени очи и се усмихваше блажено като свети Франциск от гравюрите върху варовика при вратата, като поклащаше глава в такт и отмерваше ритъма върху облегалките за ръцете. Макар и петдесетгодишна, тя изглеждаше поне с десет години по-млада — забележителна жена, която не беше светла като Дел, а мургава и с тъмна коса, с изящни черти и лебедова шия. На Томи му заприлича на Одри Хепбърн.

Дел намали звука на радиото и госпожа Пейн отвори очи. Бяха сини като на Дел и още по-дълбоки. Усмивката й стана по-широка, когато ги видя.

— Господи, миличка, изглеждаш като мокра мишка. — Надигна се от стола и огледа Томи. — А също и вие, младежо.

Томи с учудване забеляза, че госпожа Пейн беше облечена с ао дай, свободно виетнамско костюмче от туника и панталони подобно на онези, които собствената му майка носеше понякога.

Дел се усмихна.

— Да изглеждаш като мокра мишка е последният вик на модата, мамо, много е шик.

— Не си прави шега с тия неща, скъпа. На света има достатъчно грозни неща и без това.

— Мамо, бих искала да ти представя Томи Фан.

— Приятно ми е, госпожо Пейн — леко се поклони той.

Като пое ръката му в двете си длани, майката на Дел предложи:

— Казвай ме Джулия.

— Благодаря, Джулия. Бях решил…

— Или Розалин.

— Моля?

— Или Уайнона?

— Уайнона?

— Пък може и Лилит. Харесвам всички тия имена.

Без да знае какво да отговори на предложението да използва четири имена, Томи смени темата:

— Облекли сте прекрасно ао дай.

— Благодаря, скъпи. Чудесно е, нали? И е толкова удобно. В Гардън Гроув има една симпатична госпожа, която ги тъче на ръка.

— Струва ми се, че майка ми купува своите от същата жена.

— Мамо, Томи е човекът — съобщи сериозно Дел.

Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит Пейн — или както там й беше името — повдигна вежди.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — кимна Дел.

Госпожа Пейн пусна ръката на Томи и като забрави за мокрите му дрехи, го прегърна, притисна го силно и го целуна по бузата.

— Това е чудесно, просто чудесно.

Томи не разбираше какво точно става.

Госпожа Пейн го пусна и се обърна към дъщеря си. Двете започнаха така да се прегръщат и да се кикотят, само дето не заподскачаха нагоре-надолу като развълнувани ученички.

— Изкарахме невероятна нощ — съобщи Дел.

Майка й я подкани:

— Хайде, детето ми, разказвай по-бързо.

— Подпалих яхтата и я разбих във вълнолома на острова.

Госпожа Пейн ахна и опря ръка в гърдите си сякаш да успокои сърцето си.

— Деливъранс, това е удивително! Трябва да ми разкажеш най-подробно.

— Ами Томи преобърна новия си корвет.

С широко отворени очи и явно очарована, госпожа Пейн го изгледа с нещо като уважение.

— Преобърнал си новичък корвет?

— Нямах намерение да го правя — увери я той.

— И колко пъти се обърна колата?

— Поне два пъти.

— И тогава — продължи Дел — се запали.

— И всичко това за една нощ — възкликна госпожа Пейн. — Сядайте, сядайте, искам да науча всички подробности.