Тик-так

Мъмингфорд подаде сребърен поднос със сладки първо на Дел, която си избра голяма кифла с канела и орехи, а после на Томи. Отначало той скромно си избра половин виенска кифла, но после размисли и си поиска шоколадов кроасан. Щом му оставаше да живее само час и половина, би било съвсем безпредметно да се тревожи за холестерина си.

Докато Мъмингфорд прехвърляше с щипци кроасана в чинията му, Томи помоли майката на Дел да му обясни по-добре казаното.

— Значи сте виждали покойния си съпруг да участва в забавно шоу?

— Да, в една от нощните развлекателни беседи.

— Знам ги.

— Понякога водещият, Дейвид Летърман, обявява следващия гост, но вместо да се появи кинозвезда, певец или нещо подобно, идва моят Нед и сяда на стола на госта. Тогава цялата програма прекъсва, като че ли времето спира — Дейвид, цялата публика и оркестърът застиват — и Нед започва да си говори с мене.

Томи вкуси шоколадовия кроасан. Беше чудесен.

— Естествено — продължи госпожа Пейн, — всичко това става само на личния ми телевизор, а не из цялата страна. Единствено аз виждам Нед.

Томи кимна с пълна уста.

Майката на Дел отново подхвана.

— Незд винаги се е държал стилно. Никога не би приел да осъществи контакта си с мене посредством фалшиви цигански медиуми или масичка за спиритически сеанси — не използва такива претенциозни, но банални средства.

Томи опита кафето. Към него беше добавена малко ванилия. Беше чудесно.

— О, Мъмингфорд — досети се Дел. — Щях да забравя — в алеята отпред има едно крадено ферари.

Добре обученият иконом бе невъзмутим.

— Какво бихте желали да направим с него, госпожице Пейн?

— Би ли могъл да го върнеш на остров Балбоа час по скоро? Ще ти обясня точно къде беше паркирано.

— Разбира се, госпожице Пейн. Ще ви долея кафето и ще се погрижа за това.

Майката на Дел започна да пъха парченца от бухтичката в устата на Скути и се обърна към Дел:

— Коя кола искаш да ти изкараме от гаража, Дел?

Дел махна с ръка.

— Както е тръгнала нощта, онова, на което ще се качим, най-вероятно ще отиде в гробището за автомобили. Затова не трябва да ни даваш от най-ценните ти коли.

— Глупости, скъпа. Най-важното е ти да се чувстваш удобно.

— Е, тогава предпочитам ягуара.

— Той е прекрасна кола — съгласи се госпожа Пейн.

— Мощен е и може да маневрира така, както бихме искали — допълни Дел.

— Ще ви го докарам веднага до външната врата — обади се почтително Мъминфорд.

— Преди да излезеш обаче, би ли ми донесъл някой телефонен апарат? — помоли го Дел.

— Веднага, госпожице Пейн — кимна икономът и излезе.

Тъй като бе привършил кроасана си, а бе още гладен, Томи се надигна от стола, отиде до количката и си избра масленка със сирене.

Беше решил да съсредоточи цялото си внимание върху яденето и дори да не се опитва да се включи в разговора. Вече и двете жени го вбесяваха, а може би му оставаше твърде малко живот, за да се остави те да го притеснят. Всъщност, ако се довереше на техните преценки, имаше цели четиридесет процента вероятност животът му да се окаже твърде кратък.

С усмивка и към Дел, и към майка й Томи се завърна на стола си с масленката.

От радиото, все така тихо, започна темата на Глен Милър „Стринг ъф пърлс“.

— Деца, трябваше да ви предложа хавлии още като дойдохте — започна майката на Дел. — Така щяхме да пуснем дрехите ви в центрофугата. Вече щяха да са изсъхнали.

— Но ние ще се намокрим пак веднага щом излезем — възрази Дел.

— О, не, скъпа. Дъждът ще спре точно след четири минути.

— Ще се оправим — сви рамене Дел.

Томи отхапа от масленката и погледна часовника си.

— Разкажи ми по-подробно за съществото — подхвана госпожа Пейн. — Как изглежда, какви възможности има?

— За съжаление, трябва да поотложим този разговор, мамо. Сега трябва да отида до тоалетната, а после ще е по-добре да тръгваме.

— Среши си косата, скъпа. Изглеждаш ужасно.

Дел излезе, а Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит Пейн и голямото черно куче се загледаха в Томи — сигурно продължи десет секунди, — докато той унищожаваше масленката.

Госпожа Пейн наруши мълчанието:

— Значи вие сте човекът.

Томи преглътна хапката си.

— Какво точно значи това — човекът?

— Значи точно онова, което чухте, мило момче. Вие сте човекът.

— Човекът ли?

— Да, точно определеният човек.

— Това ми звучи зловещо.

Тя доби истински смаяно изражение.

— Зловещо ли?

— Ами сигурно това казват на жертвата си изостаналите диваци от южните морета, преди да я опекат на бавен огън.

Госпожа Пейн с явно удоволствие се засмя.

— О, вие наистина сте прекрасен. По чувство за хумор така приличате на Нед.

— Не, говоря сериозно.

— Така сте ми още по-симпатичен.

— Кажете ми за… човека — настоя той.

— Деливъранс, разбира се, искаше да каже, че сте човекът, предопределен за нея. Човека, с когото ще трябва да прекара остатъка от живота си.

Томи почувства смутено как кръвта нахлува в лицето му — по-бързо, отколкото се качва в термометър, изложен на августовски пек.

Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит Пейн забеляза изчервяването, защото възкликна:

— Господи, вие сте толкова сладък.

Скути в съгласи с изпуфтя.

Силното смущение бе накарало Томи да се изпоти и той отчаяно се помъчи да промени темата.