Тик-так

— Не можем да останем дълго — предупреди я Томи. — Трябва бързо да изчезваме, защото…

— Тук ще бъдем в безопасност за известно време — увери го Дел, като се отпусна на един от кожените фотьойли.

Госпожа Пейн се върна на стола си и гостоприемно предложи:

— Желаете ли кафе… или коняк, или нещо друго?

— Вече помолих Мъмингфорд да ни донесе кафе и сладки — отвърна Дел.

Скути изприпка в стаята и се хвърли право към госпожа Пейн. Тя беше дребничка, а столът беше така широк, че имаше място и за нея, и за лабрадора. Кучето се сви и сложи едрата си черна глава в скута й.

— Палавникът Скути също ли се забавлява? — попита госпожата, докато галеше козината му. После кимна към радиото: — Това е прекрасно парче. — Макар да беше пуснато тихо, тя позна мелодията. — Арти Шоу.

— И аз го харесвам — кимна Дел. — Между другото, мамо, това не са само истории с яхти и коли. Замесено е и едно необикновено същество.

— Същество ли? Става все по-интересно и по-интересно — плесна радостно с ръце госпожа Пейн. — Какво същество?

— Ами и аз не съм наясно още какво точно представлява — не ми остана време, с цялото тичане и преследване. — Дел се облегна на стола си. — Започна се обаче с една парцалена кукла и заплашителна бележка, прикрепена към ръката й.

Госпожа Пейн се обърна към Томи:

— На тебе ли ти доставиха тази кукла?

— Да. Тогава…

— Кой ти я донесе?

— Беше оставена пред входа на дома ми. Помислих си, че някакви виетнамски гангстери може би…

— Тогава си я взел и си я внесъл в дома си?

— Да. Помислих…

Госпожа Пейн изцъка и поклати укорително показалец към него.

— Мило момче, не е трябвало да я внасяш вкъщи. При тези обстоятелства предметите могат да оживеят и да ви навредят… освен ако не ги поканиш през прага си.

— Но това беше само малка парцалена кукла…

— Разбира се, малка парцалена кукла, но сега вече не е това, нали?

Томи възбудено се приведе в стола си и възкликна:

— Удивен съм, че възприемате всичко това така спокойно.

— Че защо не — маха с ръка госпожа Пейн, явно учудена от думите му. — Щом Дел твърди, че има някакво необикновено същество, значи е така. Дел никак не е глупава.

Достопочтеният Мъмингфорд се появи на вратата, като буташе пред себе си количка с порцеланови чаши, сребърен кафеник и поднос със сладки.

Дел обясни на майка си:

— Томи страда от прекален скептицизъм. Не вярва например в отвличания от извънземни.

— О, те съществуват — увери го госпожа Пейн с усмивка, като че ли потвърждението на странните идеи на Дел от нейна страна щеше да бъде съвсем достатъчно, за да превърне Томи в горещ техен поддръжник.

— Не вярва и призраци — продължи Дел.

— Те наистина съществуват — кимна госпожа Пейн.

— Нито във вампири.

— И те са истински.

— Не вярва, че може да се вижда от разстояние.

— И това го има.

На Томи започна да му се вие свят. Затвори очи.

— Но все пак вярва в Снежния човек — шеговито подхвърли Дел.

— Това е странно — учуди се госпожа Пейн.

— Не, не вярвам в Снежния човек — обади се Томи.

В гласа на Дел вече съвсем отчетливо пролича закачката.

— Е, поне преди малко твърдеше друго.

— Снежният човек — заяви Джулия-РозалинIУайнона-Лилит Пейн — не е нищо друго освен евтина сензация, родена от жълтите вестничета.

— Точно така — съгласи се Дел.

Томи трябваше за миг да отвори очи и да поеме чашата си кафе от невъзмутимия Мъмингфорд.

От странният на вид апарат върху масичката за кафе от слонова кост се разнесе гласът на говорител, който обяви, че предаването се излъчва на живо от прочутата бална зала на Емпайър Стейт Билдинг, откъдето „Глен Милър и неговият бигбенд свалят от небето звездите, които свирят“, а след това последва реклама за цигарите „Лъки Страйк“.

Дел се върна към разказа си.

— Ако Томи остане жив до сутринта, проклятието пада и всичко ще бъде наред. Поне ние мислим така.

— Остава малко повече от час и половина, до зазоряване — погледна часовника си госпожа Пейн. — Какви смяташ, че са шансовете му да успее?

— Шейсет на четирийсет — заяви Дел.

Объркан, Томи се намеси:

— Какво? Какво шейсет на четирийсет?

— Е — махна с ръка Дел, — това е честното ми мнение.

— Ама кое е шейсет? Шейсет процента възможност да бъда убит или шейсет процента възможност да оживея?

— Да оживееш — лъчезарно уточни Дел.

— Това не ме успокоява особено.

— И все пак ние от минута на минута увеличаваме шансовете ти, скъпи.

— И все пак не е никак успокоително — съгласи се и госпожа Пейн.

— Ужасно е! — разтревожен добави Томи.

— Това е само догадка — отстъпи Дел, — макар да не твърдя, че на Томи му е отредено да умре от преждевременна смърт. По-скоро чувствам, че съдбата му е да изживее целия си живот и да умре по естествен начин.

Томи нямаше никаква представа за какво говореше тя.

Госпожа Пейн се обърна към него окуражително:

— Ами Томи, скъпи, дори и да се стигне до най-лошото, смъртта не е краят. Тя е само преходна фаза.

— Вие сте твърдо убедена в това, нали?

— Разбира се. През повечето от нощите си говоря с Нед.

— Кой е Нед?

— Това е баща ми — поясни Дел.

— И винаги участва в някакво забавно шоу — допълни госпожа Пейн.