Свещена любов

Бела , помисли тя. Бела му го беше казала.

Нямаше представа откъде го знае, но беше повече от убедена.

Кого заблуждаваше? В гласа му се чувстваше болка. Това й го подсказа. Тонът му беше вербален еквивалент на онова, което се четеше в очите му по време на хранене, докато седеше срещу Бела на масата.

И въпреки че изглеждаше дребнаво, Кормия искаше да среши косата му, за да замени мислите за Бела със себе си. Искаше да наложи спомена за себе си върху онзи, който той вече имаше за другата жена.

Желанието да притежаваш беше проблем, но тя не можеше да промени чувствата си.

Примейлът й подаде четка и противно на очакването й, че ще седне на ръба на ваната, той отиде и се настани на канапето до леглото си. Постави длани на коленете си, наведе глава и зачака.

Докато го приближаваше, тя се замисли за стотиците пъти, когато беше ресала косите на сестрите си в банята. В този случай обаче в ръката й беше предмет, който не знаеше как да използва.

– Кажете ми, ако ви наранявам – помоли тя.

– Няма опасност. – Той се протегна и взе дистанционното управление. Натисна един бутон и оперната музика, слушана от него непрестанно, изпълни стаята.

– Колко прекрасно – промълви тя и остави гласът на тенора да гали слуха иМ. – На какъв език е?

– Италиански. От Пучини. Любовна песен. В нея се разказва за един мъж, поет, който срещнал жена и нейните очи откраднали сърцето му. Само един неин поглед го лишил от всичките му мечти, видения и въздушни кули и ги заменил с надежда. Сега й казва кой е той… И накрая ще я попита коя е тя.

– Как е името на песента?

– «Che Gelida Manina».

– Често я слушате, нали?

– Любимото ми соло е. Зейдист…

– Какво за Зейдист?

– Нищо. – Той поклати глава. – Нищо…

Тенорът се извиси, а тя разстла кичурите върху раменете му и започна да ги разресва с внимателни и нежни движения. Лекият шум от четката се сля със звуците на операта; и двете неща изглежда подействаха успокояващо на Примейла, защото гръдният му кош започна да се издува и свива равномерно от бавното му дишане.

Дори когато всички възелчета бяха разплетени, тя не спря, а продължи да приглажда със свободната си ръка мястото, където четката вече беше преминала. Когато косата му изсъхна, тя придоби действителния си цвят и възвърна плътността си. След всяко преминаване на четката къдриците приемаха все по‑ясна форма, образувайки естествената му буйна грива. Не можеше да продължава вечно. И колко жалко.

– Мисля, че свърших.

– Не ме среса отпред.

Всъщност го беше направила.

– Добре.

Тя го заобиколи и застана пред него. Не можеше да не забележи колко широко разтвори краката си, като че искаше тя да застане между тях.

Кормия пристъпи към мястото, освободено от него. Очите му бяха затворени, а златистите му мигли се открояваха на фона на високите му скули. Устните му бяха леко отворени. Той повдигна глава към нея насърчително, както беше постъпил с коленете си.

Тя прие поканата.

Продължи да разресва косата му назад и мускулите на шията му се напрегнаха при усилието му да задържи главата си неподвижна.

Кучешките зъби на Кормия се удължиха и се подадоха между устните й.

В мига, когато това се случи, той отвори очи и яркожълтите му ириси срещнаха нейния взор.

– Гладна си – заяви той със странно гърлен тон.

Тя отпусна ръката, държаща четката. Гласът й отказа и затова просто кимна. В Светилището Избраниците нямаха нужда да се хранят. Тук обаче тялото й жадуваше за кръв. Това беше и причината за летаргията й.

– Защо не ми каза по‑рано? – Главата му се наклони на една страна. – Няма проблем, ако не ме желаеш. Ще ти намерим някой друг.

– Защо… Защо да не ви желая?

Той потупа изкуствения си крак.

– Не съм цял.

Истина е , помисли си тя тъжно. Не беше цял, но това нямаше нищо общо с липсващия му крайник.

– Не исках да се натрапвам – отговори тя. – Това е единствената причина. За мен сте прекрасен със или без крак.

По лицето му се изписа изненада и после той издаде странен звук… Измъркване.

– Не се натрапваш. Ако желаеш кръвта ми, ще ти я предоставя.

Тя остана неподвижна, задържана на мястото си от блясъка в очите му и от промяната в чертите на лицето му. В израза му се беше появило нещо, което не беше виждала на друго лице преди.

Желаеше го , помисли си тя. Страстно.

– Коленичи – нареди й той.

Кормия застана на колене, а четката падна от ръката й. Без нито дума повече Примейлът се наведе към нея и я обгърна с огромните си ръце. Не я придърпа към себе си. Освободи косата й, първо кока, а после и плитката.

Изръмжа, докато разстилаше кичурите по раменете й и тя осъзна, че тялото му трепери. Без предупреждения той я сграбчи за шията и я приближи до гърлото си.

– Храни се от мен – настоя.

Кормия издаде свистящ звук като съскане на кобра и преди да се усети, впи кучешките си зъби в югуларната му вена. Когато го направи, той изруга, а тялото му подскочи.

Света майко… Кръвта му беше като огън, първо в устата й, а после в тялото й и могъщата й вълна я изпълни отвътре с непозната дотогава сила.

– По‑силно – извика той. – Смучи ме…