Свещена любов

– Съжалявам, задето те притесних вчера. Като бяхме в «Абъркромби и Фич» с онова момиче… Държах се като глупак.

– Всичко е наред.

– Не, не е. Бях в лошо настроение и си го изкарах на теб, а това не е наред.

Такъв беше Куин, случваше се да си изпусне нервите, но винаги се връщаше, караше те да се чувстваш най‑важната за него личност на света и искрено съжаляваше, когато наранеше нечии чувства.

– Държа се идиотски, но не мога да ги приема.

– В обор ли си отгледан? Не бъди грубиян, момчето ми. Това е подарък.

Блей поклати глава.

– Вземи ги, Джон. Така или иначе ще загубиш този спор, а това ще ни спести театралниченето му.

– Театралничене? – Куин скочи и зае позата на римски оратор. – Какво разбирате вие, младежо? На две магарета сламата не можете да разделите.

Блей се изчерви.

– Хайде стига…

Куин се хвърли към Блей, вкопчи се в раменете му и се овеси с цялата си тежест.

– Задръж ме. Обидата ти ме остави бездиханен. Аз съм като изтъкан.

Блей изпъшка и се опита да задържи Куин да не се стовари на пода.

– Казва се истукан.

– Изтъкан звучи по‑добре.

Блей се мъчеше да не се усмихне, правеше опит да не покаже, че е във възторг, но очите му блестяха като сапфири, а страните му поруменяха. Като се смееше, без да издава звук, Джон седна на една от пейките, измъкна чифт бели чорапи и ги нахлузи под новите си стари джинси.

– Сигурен ли си, Куин? Защото имам чувството, че ще ми бъдат по мярка и може да си промениш решението.

Куин внезапно пусна Блей и изпъна дрехите си с рязко дръпване.

– А сега ме обиждаш и на чест. – С лице към Джон той взе позиция за фехтовка.

– Туше.

Блей се засмя.

– Това е ан гард , глупако.

Куин хвърли поглед през рамо.

– И ти ли, Баруте?

– Бруте.

– Я бягай на батута, тъкмо е за перверзници като теб. – Куин се ухили широко, безкрайно горд, че е такъв гадняр. – Обуй проклетите маратонки и да приключваме с това, преди да се е наложило да включим Блей към апарат за командно дишане.

– Ти си за санаториум.

– Не, благодаря, обядвах обилно.

Маратонките му бяха напълно по мярка и някак го накараха да се почувства по‑висок, въпреки че още не се беше изправил.

Куин кимна и го огледа, като че се любуваше на произведение на изкуството.

– Изглеждат стегнати. Може би трябва да разхлабиш малко връзките. Трябва да започнеш да носиш вериги. Направи си пиърсинг като моя и като добавиш повече черно в облеклото…

– Знаете ли защо Куин харесва черното?

Те всички обърнаха глави и погледнаха към душа. Леш беше излязъл оттам, държеше бяла хавлиена кърпа пред интимните си части, а от масивните му рамене се стичаше вода.

– Защото Куин е далтонист. Нали така, братовчеде? – Леш се приближи бавно към шкафчето си и го отвори със замах, така че вратата му се блъсна в тази на съседното. – Знае, че има разноцветни очи, защото са му казали.

Джон се изправи и разсеяно отбеляза, че маратонките бяха стабилни и не се хлъзгаха. Което, предвид втренчения поглед на Куин в голия задник на Леш, вероятно щеше да е предимство в следващата секунда и половина.

– Да, Куин е различен , нали така? – Леш измъкна чифт камуфлажни панталони и тениска и после демонстративно сложи златен пръстен с герб на показалеца на лявата си ръка. – Има такива, които така и не успяват да се впишат. Жалка гледка е, като продължават да опитват.

Блей прошепна:

– Да си вървим, Куин.

Куин изскърца със зъби.

– Затваряй си плювалника, Леш. Сериозно говоря.

Джон пристъпи към приятеля си и изписа:

– Да вървим у Блей и да разпуснем. Става ли?

– Джон, хрумна ми един въпрос. Докато онзи тип те е изнасилвал на стълбището, ти крещял ли си с ръце? Или само си дишал тежко?

Джон замръзна шокиран. Също и двамата му приятели.

Никой не помръдваше. Никой не дишаше.

В съблекалнята стана толкова тихо, че капките от душа звучаха като удари на барабан.

Леш затвори вратата на шкафчето си с усмивка и погледна към другите двама.

– Четох медицинския му картон. Всичко е вътре. Бил е изпратен в клиниката на Хавърс за терапия, защото имал изявени симптоми на – Леш изписа кавички във въздуха – посттравматичен стрес. Та кажи, Джон, когато онзи те чукаше, опита ли да крещиш? Опита ли се, Джон?

Със сигурност. Това. Беше. Кошмар , помисли си Джон.

Леш се засмя и напъха краката си във войнишки кубинки.

– Погледнете се. И тримата сте застинали на място като пълни глупаци. Откачени малоумници.

Тонът на Куин прозвуча по‑различно от всякога. В него нямаше перчене или неовладян гняв. Само ледена омраза.

– По‑добре се моли това да не стигне до нечии уши. На когото и да било.

– Иначе какво? Хайде, Куин, аз съм първороден син. Баща ми е по‑голям брат на твоя. Наистина ли мислиш, че можеш да ми направиш нещо? Съмнявам се, момчето ми. Съмнявам се.

– Нито дума, Леш.