Свещена любов

– Скрайб Върджин маркира всички празни страници с череп символ крих , а датата се отбелязва на първата страница на първия том. Има и церемония. Изпълнихме такава за Дариъс и очакваме… със съжаление, подобна за Тормент, син на Харм.

Той кимна и продължи напред, сякаш не бяха обсъждали нищо важно.

– Защо питате? – поинтересува се тя.

Последва мълчание.

– Статуите са от гръко‑римската епоха.

Кормия придърпа яката на робата си по‑високо около шията.

– Така ли?

Примейлът отмина първите четири фигури, включително и напълно голата, слава на Скрайб Върджин, но спря пред една с липсващи части.

– Малко са пострадали, но като се има предвид, че са на повече от две хиляди години, истинско чудо е, че нещо изобщо е оцеляло. Надявам се, че голотата не те смущава.

– Не. – Но се радваше, че той не знаеше как я беше докосвала. – Мисля, че са красиви, без значение дали са покрити или не. И не ме е грижа, ако имат дефекти.

– Напомнят ми за мястото, където израснах.

Тя зачака с ясното съзнание колко много иМ се искаше той да завърши мисълта си.

– Защо?

– Имахме скулптури. – Той се намръщи. – Обаче бяха покрити с пълзящи растения. Също и цялата градина. Всичко беше обрасло с тях.

Примейлът пое отново напред.

– Къде сте отраснали? – попита тя.

– В Древната страна.

– Родителите ви…

– Скулптурите са купени през четирийсетте и петдесетте години. Тогава Дариъс беше привлечен от триизмерното изкуство и тъй като винаги е мразил съвременните творби, купи тези.

Стигнаха до края на коридора, той спря пред вратата на една от спалните и се загледа в нея.

– Уморен съм.

В тази стая се намираше Бела , помисли си тя. Беше очевидно заради изражението му.

– Яли ли сте? – попита Кормия и си помисли колко хубаво би било да го отведе в противоположната посока.

– Не помня. – Той погледна надолу към краката си, обути в тежки ботуши. – Мили… боже. Не съм се преоблякъл. – Гласът му прозвуча кухо, сякаш осъзнаването на този факт го беше изпразнило от съдържание. – Трябваше да се преоблека, преди да дойдем тук.

Посегни , каза си тя. Посегни и хвани ръката му. Така, както той улови твоята.

– Трябва да се преоблека – каза тихо Примейлът. – Наистина трябва да го направя.

Кормия пое дълбоко въздух и протегна ръка, за да докосне неговата. Беше студена на допир. Плашещо студена.

– Да се върнем обратно в стаята ви – предложи тя. – Да си вървим.

Той кимна, но не помръдна и преди да се усети, тя го поведе. Или поне тялото му. Чувстваше, че съзнанието му се е отправило някъде другаде.

Отведе го обратно в стаята му, до облицованата с мрамор баня и когато го накара да спре, той остана на същото място, без да помръдва, пред двойната мивка и голямото огледало. Докато тя пускаше водната струя, която наричаха душ, той чакаше не толкова с търпение, колкото с безразличие.

Когато струята потече достатъчно топла върху ръката й, тя отново се обърна към него.

– Ваша светлост, всичко е готово. Можете да се изкъпете.

Жълтите му очи бяха устремени право напред към едно от огледалата, но той сякаш не разпознаваше красивото си лице. Като че там стоеше непознат. Непознат, на когото той не се доверяваше.

– Ваша светлост? – повтори тя. Тази негова вцепененост беше плашеща и ако не беше изправен, тя би проверила дали сърцето му бие. – Ваша светлост, душът.

Можеш да го направиш , каза си тя.

– Позволявате ли да ви съблека, Ваша светлост?

Той кимна леко, тя пристъпи към него и посегна колебливо към копчетата на ризата му. Разкопча ги едно по едно, а черната тъкан постепенно се разтваряше, за да изложи на показ широките му гърди. Когато стигна до пъпа му, дръпна края на ризата, за да я освободи от кожените панталони, и продължи да я разкопчава. Той стоеше неподвижен през цялото време, с очи, заковани в огледалото, и не помръдна дори когато тя разтвори ризата и я смъкна от раменете му.

Той беше прекрасен на слабото осветление в банята и засенчваше всички статуи. Гръдният му кош беше огромен, раменете му бяха три пъти по‑широки от нейните. Белегът с форма на звезда от едната страна на гърдите му изглеждаше като гравиран върху иначе гладката и неокосмена кожа и на нея й се искаше да докосне мястото и да проследи с пръсти линиите, сочещи от центъра навън.

Искаше да притисне устните си към това място. Да ги притисне към сърцето му. Към символа на Братството.

Остави ризата на ръба на дълбоката вана и изчака Примейлът да продължи с разсъбличането. Той не направи нищо подобно.

– Да… сваля ли панталоните ви?

Той кимна.

Пръстите й трепереха, докато разхлабваше токата на колана и после откопчаваше копчетата на кожените му панталони. Тялото му се поклащаше леко напред‑назад заради нейното подръпване и тя беше впечатлена от това, колко беше едър.

О, Скрайб Върджин, миришеше невероятно.

Медният цип се плъзна бавно надолу и на нея й се наложи да държи двете части на панталона заедно заради ъгъла, под който работеше. Когато ги пусна, той се отвори широко. Под кожените панталони носеше стегнати черни слипове, което беше облекчение.

Донякъде.