Свещена любов

Кормия кимна и върза с бяла сатенена панделка края на плитката си. Дебелият сноп коса блестеше като злато и той се подразни, когато тя започна да увива дългата плитка на тила си. Искаше му се да я погледа още малко, но се наложи да се задоволи с кичурите около лицето ий.

Каква хубава картина би се получила , помисли си той, и му се прииска да имаше у себе си хартия и перо.

Странно… Тя изглеждаше различно. Може би, защото лицето й беше порозовяло.

– Какво правихте?

– Аз тичах отвън.

Фюри се намръщи още по‑силно.

– Защото нещо те уплаши ли?

– Не, защото бях свободна да го направя.

През главата му пробяга образът иМ как тича по тревата в задния двор с развята зад гърба си коса.

– А Джон какво правеше?

– Гледаше ме.

Нима?

Преди Фюри да успее да каже нещо, тя продължи:

– Бяхте прав. Много е мил. Тази вечер ще гледаме филм.

– Така ли?

– Показа ми как да използвам телевизора. И вижте какво ми даде. – Тя протегна ръка. Там имаше гривна, изработена от бледолилави мъниста и сребро. – Преди никога не съм имала нещо подобно. Винаги съм носила само перлата на Избраница.

Тя докосна подобната на сълза и преливаща в различни цветове перла, а той присви очи. В погледа й липсваше каквото и да било лукавство, беше чист и прекрасен като лилавата пъпка във вазата.

Вниманието на Джон към нея подчертаваше още по‑ясно пренебрежението на Фюри.

– Съжалявам – заговори тя. – Ще сваля гривната.

– Не, подхожда ти. Много.

– Той каза, че е подарък – промърмори тя. – Бих искала да я задържа.

– Така и ще направиш. – Фюри пое дълбоко въздух и огледа стаята, а очите му се спряха върху сложна конструкция, направена от клечки за зъби… и грах? – Какво е това?

– О… да. – Тя бързо отиде до нея, като че искаше да я скрие.

– Какво е?

– Нещо, което беше в главата ми. – Тя се обърна към него. После отново се завъртя.

Фюри се доближи и коленичи до конструкцията. Внимателно прокара пръсти по някои от елементите.

– Прекрасно е. Прилича на скелет на къща.

– Харесва ли ви? – Тя коленичи. – Просто ми хрумна.

– Обичам архитектурата и изкуството. А това е… очертанията са чудесни.

Тя наклони глава, все едно да оцени творението си, и той се усмихна, защото правеше същото с картините си.

Импулсивно каза:

– Би ли искала да отидем в коридора със статуите? Канех се да се поразходя. Точно до стълбището е.

Тя повдигна очи към него и там имаше нещо, което го стъписа.

Може би не тя изглеждаше различно, осъзна той, а по‑скоро гледаше на него по друг начин.

По дяволите, може би наистина харесваше Джон. Харесваше в истинския смисъл. Ето тогава вече бъркотията щеше да стане пълна.

– Бих се радвала да дойда с вас – каза тя. – Искам да видя скулптурите.

– Добре. Това е… добре. Да вървим. – Той се изправи на крака и протегна ръка без определена причина.

След миг тя плъзна длан в неговата. Двамата стиснаха здраво ръцете си и той осъзна, че за последен път бяха имали физически контакт онази странна сутрин в леглото му… когато той беше сънувал еротичен сън и се беше събудил върху нея.

– Ще тръгваме ли? – промърмори и я пусна пред себе си през вратата.

Когато излязоха в коридора, Кормия не можеше да повярва, че ръката й е у тази на Примейла. След като беше чакала толкова дълго да останат насаме, беше някак нереално, че сега не само бяха заедно, но имаха и физически контакт.

Когато поеха към мястото, вече посещавано от нея, той пусна ръката й, но остана близо. Протезата му беше едва забележима, просто лек намек в елегантната му походка, а той, както винаги, за нея беше по‑прекрасен от всякакво изкуство.

Тя обаче се тревожеше за него, и то не само заради чутото.

Не беше облечен с дрехите, които обикновено носеше по време на хранене. Беше с кожените панталони и ризата, с които се беше бил, които бяха покрити с петна.

Кръв , помисли си тя. Неговата и на враговете на расата им.

Това не беше най‑лошото. Около врата му имаше избледняла линия, като че кожата е била наранена там, а също така беше покрит със синини по ръцете и лицето.

Тя се замисли за казаното от краля. Опасен за себе си и за останалите.

– Дариъс колекционираше изкуство – каза Примейлът, докато минаваха покрай кабинета на Рот. – Както всичко останало в къщата, статуите принадлежаха на него. Сега са собственост на Бет и Джон.

– Джон е син на Дариъс, син на Марклън?

– Да.

– Чела съм за Дариъс. – Беше чела също и че Бет, кралицата, е негова дъщеря. Но не се споменаваше нищо за Джон Матю. Странно… Като син на воин, той би трябвало да бъде в списъка с потомството на братята, намиращ се на първата страница.

– Чела си биографията на Ди?

– Да. – Беше отишла да търси информация за Вишъс, брата, на когото беше обещана първоначално. Ако знаеше кой ще бъде истинският Примейл, тя би потърсила в редиците кожени томове книгата за Фюри, син на Агъни.

Примейлът се спря в началото на коридора със статуите.

– Какво правите, когато някой брат умре? – попита той. – Какво става с книгите му?