Свещена любов

Не я ли прави това истинска късметлийка , подигра се Магьосника. Защо не й кажеш, че искаш да я превърнеш в новия си наркотик? Ще бъде развълнувана да научи, че тя ще е новата ти зависимост, която ще използваш, за да избягаш от сбърканото си съзнание.

Наистина ще се впечатли, приятел. Това е мечтата на всяка жена. А и ние всички знаем, че ти си кралят на нормалните връзки. Истински шампион в тази област.

Фюри отпусна глава назад, дръпна силно и задържа дима, докато дробовете му не започнаха да горят като огън от сухи съчки.

12.

Падането на нощта над Колдуел изобщо не намали влажността. Господин Д. стоеше в горещата баня на горния етаж на фермерската къща и отстраняваше от корема си направената по‑рано превръзка. Марлята беше изцапана с черно. Състоянието на кожата отдолу значително се беше подобрило.

Поне едно нещо в живота му се получаваше. Макар и да беше само едно. По‑малко от двайсет и четири часа на лидерския пост и вече имаше усещането, че някой се е изпикал в резервоара му, дал е на кучето му развалено месо и е подпалил плевнята му.

Трябваше да си остане редови войник.

Не че имаше избор.

Хвърли мръсната превръзка в кофата, очевидно използвана от мъртвите за събиране на отпадъци, и реши да не слага нова. Вътрешните увреждания бяха наистина сериозни, като се имаше предвид болката и колко дълбоко беше навлязъл кинжалът. Но за лесърите чревният тракт беше само безполезна плът. Това, че вътрешностите му бяха направени на пихтия, не значеше нищо, стига кървенето да бъдеше овладяно.

Предната нощ едва се беше измъкнал жив от онази пряка. Ако онзи брат с педалските къдрици не беше обуздан, господин Д. беше повече от сигурен, че щеше да бъде разфасован.

Почукване от долния етаж привлече вниманието му. Точно десет часът.

Поне бяха тук навреме.

Той прибра оръжието си, взе каубойската си шапка и пое надолу по стълбите. На черния път отвън бяха паркирани три коли и една таратайка, а на предните стълби стояха две групи от по четирима лесъри. Всеки от тях го надвишаваше с поне трийсет сантиметра и докато влизаха, си личеше, че не бяха особено доволни от повишението му.

– В дневната – нареди той.

Докато осмината минаваха покрай него, домакинът извади своя Магнум 357 и го насочи към последния, влязъл в къщата.

Дръпна спусъка веднъж. Втори път. Трети път.

Звукът беше като от гръмотевица, а не като лекия пукот на деветмилиметровите. Куршумите се забиха в долната част на гърба на лесъра, раздробиха гръбнака му и пробиха дупка в предната част на тялото му. Той тупна тежко на парцаливия килим и оттам се вдигна малък облак прах.

Докато прибираше оръжието си обратно в кобура, господин Д. се замисли кога ли за последно бе пускана прахосмукачка в къщата. Вероятно непосредствено след построяването й.

– Боя се, че трябва да изясня кой е шефът тук – каза той и заобиколи гърчещия се убиец.

Докато мазната му черна кръв напояваше кафявия килим, господин Д. стъпи на главата му и извади парчето тапет с прогорения от Омега образ на издирвания.

– Искам да се уверя, че всички внимавате – каза той и развя хартията пред тях. – Намерете този вампир. В противен случай ще ви застрелям един по един и ще си събера нов отряд.

Убийците се втренчиха в него в колективно мълчание, като че притежаваха един мозък, работещ трескаво, за да възприеме новите правила.

– Стига сте гледали мен. Погледнете това. – Той тикна рисунката в лицата им. – Доведете ми го. Жив. Или се кълна в моя бог и спасител, че ще си намеря нови ловни кучета и ще ги нахраня с вас. Разбрахме ли се?

Те кимнаха един по един, а онзи на земята изпъшка.

– Добре. – Господин Д. насочи дулото на магнума си към главата на лесъра и я пръсна, като окончателно го прати по дяволите. – Да вървим.

На около двайсет и пет километра на изток, в съблекалнята на подземния тренировъчен център Джон Матю се влюби. Не беше нещо, което очакваше да се случи точно там.

– Чифт «Ед Харди» – обяви Куин и извади маратонките. – За теб са.

Джон се протегна и ги взе. Супер, наистина бяха върхът. Черни. С бели подметки. На всяка имаше по един череп и знака на Харди в цветовете на дъгата.

– Иха! – извика един от другите трениращи на път към вратата. – Откъде ги взе?

Куин палаво размърда вежди към него.

– Жестоки, а?

На Куин са , помисли си Джон. Вероятно си беше умирал да ги обуе и бе спестявал за тях.

– Пробвай ги, Джон.

– Страхотни са, но наистина не мога.

Когато и последният им съученик напусна помещението и вратата се затвори, Куин престана да се държи наперено. Взе маратонките, сложи ги в краката на Джон и вдигна очи към него.