Свещена любов

Ривендж се появи от плъзгащата се врата с проницателен и леко разочарован поглед в аметистовите си очи.

– Вече го свърши? – попита тихо.

Гълтачът на грехове го познаваше прекалено добре, помисли Фюри.

– Симпат съм, нали помниш? – Рив бавно отиде до бюрото си, като се подпираше на бастуна. – Гълтач на грехове е такова грозно определение. И не ми е нужна лошата ми страна, за да знам в каква ситуация си. Колко искаш тази вечер?

Мъжът разкопча безупречно скроеното си черно сако и седна в черното си кожено кресло. Късо подстриганата му коса блестеше, все едно току‑що излизаше изпод душа. Миришеше добре, на комбинация от «Картие» за мъже и някакъв билков шампоан.

Фюри се замисли за другия дилър, онзи, който бе умрял в пряката само преди минути, онзи, който бе кървил до смърт, молейки за помощ, която така и не бе дошла. Това, че Ривендж беше облечен в дрехи от Пето Авеню, не променяше същността му.

Фюри огледа себе си. Осъзна, че и неговите дрехи не отговаряха на това, което той представляваше.

По дяволите… Един от кинжалите му липсваше.

Беше го оставил в уличката.

– Обичайното – отговори и извади хиляда долара от джоба си. – Само обичайното.

7.

На горния етаж, в яркочервената си спалня, Кормия не можеше да се отърве от усещането, че излизането й навън беше сложило началото на поредица от събития, за последствията, от които дори и не подозираше. Знаеше само, че ръцете на съдбата разместваха елементи зад кадифената завеса на нейната сцена и когато двете й половини се разтвореха, там щеше да се появи нещо ново.

Не беше убедена, че следващото действие от пиесата на съдбата, щеше да й хареса. Но тя беше част от публиката и това не можеше да се промени.

Само дето не беше съвсем така.

Отиде до вратата, открехна я леко и надникна към покрития с персийска пътека коридор, водещ към главното стълбище.

Онзи със статуите се намираше вдясно.

Всеки път, когато се озовеше на втория етаж, тя хвърляше поглед към елегантните фигури, разположени в коридора с много прозорци, и беше очарована от тях.

Със своята официалност, застинали пози и бели роби, те й напомняха за Светилището.

Но голите статуи с тяхната изложена на показ мъжественост й бяха напълно чужди.

Ако можеше да излезе, би отишла да ги разгледа по‑отблизо. И защо да не го направи?

С тихи стъпки тя тръгна боса по пътеката, отмина спалнята на Примейла, после тази на Рейдж и Мери. Вратите на кабинета на краля, намиращ се в горния край на стълбището, бяха затворени, а преддверието долу беше празно.

Зави зад ъгъла и статуите се заредиха пред нея, като че нямаха край. Разположени отляво, те бяха осветени отгоре от вградени прожектори и бяха отделени една от друга чрез прозорци с арки. Отдясно срещу всеки прозорец имаше врати, очевидно водещи към още спални.

Интересно. Ако тя беше проектирала къщата, би сложила спалните от страната на прозорците, за да имат гледка към градината. При сегашното положение, стига да беше разгадала схемата на къщата правилно, спалните гледаха към отсрещното крило, онова, което ограждаше далечната част на предния двор. Красиво беше, вярно, но бе по‑добре да се наслаждаваш на архитектурата от прозорците в коридора, а от спалните да имаш изглед към градините и планината. Поне нейното мнение беше такова.

Кормия се намръщи. Напоследък й хрумваха странни мисли. Такива, отнасящи се за предмети и хора, и дори за молитви, които невинаги бяха докрай уместни. Случайно изникващите в главата й преценки я караха да се чувства смутена, но не можеше да ги спре.

Като се помъчи да не се задълбочава над това, откъде идваха или какво значеха мислите, тя застана с лице към коридора.

Първата скулптура беше на млад мъж – човек, ако се съдеше по размера – увит с богато надиплена роба, спускаща се от дясното рамо до лявото бедро. Погледът му беше насочен към хоризонта, а изражението му беше спокойно – нито тъжно, нито весело. Гръдният му кош беше широк, ръцете – силни и добре оформени, коремът беше плосък и релефен.

Следващата фигура беше подобна, но крайниците бяха в друга поза. И третата имаше различна позиция. Също и четвъртата… само че тази беше напълно гола.

Инстинктът я тласкаше да избяга. Любопитството й настояваше да остане и да огледа скулптурата.

Той беше прекрасен в своята голота.

Тя хвърли поглед през рамо. Наоколо нямаше никого.

Протегна се и докосна врата му. Мраморът беше топъл, което беше изненадващо, но после осъзна, че прожекторът над него беше източникът на топлина.

Замисли се за Примейла.

Бяха прекарали един ден в общо легло, онзи първи ден тук с него. Наложи й се да попита дали може да остане в стаята му и да легне до него и когато се бяха изтегнали под чаршафите, сковаността се беше разстлала над тях като покривало.

Но после тя беше заспала… за да се събуди от огромното мъжко тяло, притискащо се в нея. Топлата му и корава възбуда се търкаше в бедрото й. Тя беше толкова вцепенена, че не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини. Без да продума, Примейлът съблече робата й и я замести със собствена си кожа и с тежестта на могъщото си тяло.