Свещена любов

Колдуелската «Галерия» представляваше двуетажна сграда, помещаваща магазини на «Холистър», «Ейч енд Ем», «Експрес», «Банана Репъблик» и «Ан Тейлър» и се намираше в извън жилищната част на града. Три от големите вериги супермаркети – «Джей Си Пени», «Лорд енд Тейлър» и «Мейсис» – бяха разположени в близост до всяко от трите стълбища на първия етаж и това я превръщаше в типичен средностатистически мол. Три четвърти от посетителите бяха тийнейджъри, а една четвърт бяха безгрижни скучаещи домакини. Списъкът с места за хранене включваше «Макдоналдс», «Куик Уок», «Калифорния Смуви», «Анти Ан» и «Синабън». На щандове, разположени по средата на коридорите, се продаваха ръчно плетени изделия, играчки с кимащи глави, мобилни телефони и календари с животни.

Миришеше на застоял въздух и пластмасови ягоди.

Мили боже, той се беше озовал в мола.

Джон Матю не можеше да повярва, че се намира тук. На това му се казва омагьосан кръг.

Мястото явно беше претърпяло ремонт, откакто го беше виждал за последно, и бежовите нюанси бяха заменени от ямайски десен в розово и синьо‑зелено. Навсякъде – от подовите плочки до кошчетата за боклук, саксиите за изкуствени цветя и фонтанчетата. Изглеждаше като хавайска риза на петдесетгодишен мъж. Развеселяващо, непривлекателно и не на място.

Боже, как се променяха нещата. При последното си идване тук беше мършав сирак, тътрещ се след група от също така нежелани хлапета. А ето го сега, с уголемени кучешки зъби в устата, обувки номер четирийсет и осем и тяло, на чийто път никой не би се изпречил.

Въпреки всичко, продължаваше да е сирак.

И като ставаше дума за сираци, той много ясно си спомняше разходките им до мола. Всяка година преди Коледа от «Св. Франсис» водеха възпитаниците си в «Галерия». Беше някак жестоко, тъй като никое от децата нямаше пари да си купи която и да било от лъскавите красиви вещи за продан. Джон винаги се беше притеснявал, че ще ги изхвърлят навън, защото никой не носеше пазарски торби, за да узакони правото на групата да ползва тоалетните.

Нямаше да имат подобен проблем тази вечер , помисли си той и потупа задния си джоб. В портфейла му имаше четиристотин долара, спечелени от работата му в офиса на тренировъчния център.

Каква утеха беше да има зелено за харчене и да се чувства на място сред масата от пазаруващи.

– Портфейла ли си забрави? – попита Блей.

Джон поклати глава.

– У мен е.

Куин водеше на няколко метра пред тях и се движеше бързо. Не спираше да препуска още от влизането им и когато Блейлок се спря пред «Брукстоун», той погледна часовника си с очевидно нетърпение.

– Да побързаме, Блей – отсече той. – Имаме един час, преди да затворят.

– Какво ти става тази вечер? – намръщи се Блей. – Много си кисел.

– Няма значение.

Закрачиха бързо, отминавайки групи от десетина‑дванайсет годишни хлапета, които се движеха заедно като пасажи от рибки, всеки със своя вид и пол. Момчетата и момичетата не се смесваха, нито вандалите с мамините синчета. Границите бяха много ясни и Джон си спомняше отлично как точно стоят нещата. Той винаги оставаше извън всяка група и това му даваше възможност да наблюдава всички.

Куин спря пред «Абъркромби и Фич».

– «Ърбан аутфитърс» е прекалено за теб. Ще влезем тук.

Джон вдигна рамене и въздъхна.

– Продължавам да мисля, че нямам нужда от купища дрехи.

– Имаш два чифта дънки «Ливайс», четири тениски «Хейнс» и чифт маратонки «Найк». И този пуловер. – Той произнесе пуловер със същия ентусиазъм, с който би изрекъл мърша.

– Имам и екип за тренировки.

– Заради който със сигурност ще те сложат на корицата на «GQ», момчето ми. – Куин се запъти към вратата на магазина. – Да действаме.

Джон и Блей го последваха. Вътре музиката беше силна и имаше купища дрехи. По стените висяха фотоси на модели – перфектни човешки същества в черно и бяло.

Куин започна да прехвърля редици от окачени тениски с израз на леко отвращение, сякаш бяха нещо, което би облякла баба му.

В което имаше логика. Той определено беше поклонник на «Ърбан аутфитърс» с дебела верига, висяща от джинсите в черно и синьо, тениска с череп и кости и черни ботуши с бомбета, големи колкото глава. Тъмната му коса беше изправена нагоре с гел, а на лявото му ухо имаше цяла редица от метални обици.

Джон не беше напълно сигурен къде още си бе поставил пиърсинг. Имаше неща за приятелите, които не беше нужно да се знаят.

Блей, който се чувстваше комфортно в магазина, се отдели от тях и се запъти към зоната с изтърканите джинси, които очевидно одобряваше. Джон се бавеше, притеснен не толкова за дрехите, колкото от наблюдаващите ги хора. Доколкото беше наясно, човешките същества не можеха да усещат вампирите, но по някаква причина тримата привличаха внимание.

– С какво мога да ви да помогна?