Свещена любов

Обърнаха се. Момичето, задало въпроса, беше високо колкото Хекс, но приликата между двете свършваше до там. За разлика от охранителката от фантазиите на Джон, то стоеше доста нагоре по скалата за женственост и имаше някакви тикове, свързани с косата й, които се изразяваха в непрекъснати отмятания на глава и постоянна потребност да докосва прическата си. Но пък беше умела. Някак успя да изпълни тази сценка с косата, без да събори изложените тениски.

Честно казано, беше впечатляващо. Макар че не непременно в добрия смисъл.

Хекс никога не би…

По дяволите. Защо Хекс трябваше да бъде стандарт?

Куин се усмихна на момичето, а в погледа му проблеснаха планове за различни пози на длани и колене.

– Точно навреме. Определено ни трябва помощ. Приятелят ми има нужда от осъвременяване. Ще го уредиш ли?

О. Боже. Не.

Когато погледна към Джон, похотливият иМ поглед го да накара да се чувства, сякаш го бе сграбчила между краката си и бе стиснала члена му в ръка.

Скри се зад стойка с чисто нови ризи, но изглеждащи като овехтели.

– Аз съм управителката – произнесе тя провлечено със сексапилен глас. – В добри ръце сте. И тримата.

– Сууупер. – Разноцветните очи на Куин се плъзнаха по стройните крака на момичето. – Защо не се потрудиш върху него. Аз ще гледам.

Блей пристъпи към Джон.

– Каквото и да избереш, първо го покажи на мен за одобрение и аз ще му го отнеса в пробната.

Джон се отпусна облекчено и бързо благодари със знаци на Блей, задето отново му се беше притекъл на помощ. Колко типично за него винаги да бъде буфер.

За беда управителката се усмихна още по‑широко.

– Две в едно ми звучи добре. Не знаех, че тази вечер имаме промоция на сладури.

Щеше да бъде ужасно.

Един час по‑късно Джон вече се чувстваше по‑добре. Оказа се, че Стефани, управителката, има набито око и веднъж захванала се с дрехите, приключи със закачките. За Джон бяха избрани симпатични раздърпани джинси, няколко от онези овехтели на вид ризи и няколко прилепнали тениски, които дори той трябваше да признае, подчертаваха бицепсите и гръдните му мускули като нещо, което си струва да бъде видяно. Бяха му пробутани и няколко синджирчета и черен суичър.

Когато свършиха, Джон се отправи към касата с дрехите, метнати през ръка. Остави ги и хвърли поглед към един кош с гривни. Сред кожените каишки и мидите съзря нещо в лилав цвят и разрови купчината, за да се добере до него. Дърпайки плетената верижка с мъниста с цвета на любимите рози на Кормия, той се усмихна и крадешком скри гривната под една от тениските.

Стефани маркира покупките.

Общата сума беше над шестстотин долара. Шестстотин. Долара.

Джон се смая. Той имаше само около четиристотин…

– Аз имам достатъчно – намеси се Блей, подаде черна кредитна карта и хвърли поглед към него. – Ще ми ги върнеш по‑късно.

Стефани отвори широко очи при вида на пластмасовата карта и после ги присви по посока на Блей, като че това променяше цената му.

– Досега не съм виждала черна «Американ Експрес».

– Не е кой знае какво. – Блей започна да рови в купчина с колиета.

Джон стисна ръката на приятеля си и почука по щанда, за да привлече вниманието на Стефани. Разстла банкнотите, но Блей поклати глава и изписа на езика на знаците:

– Плати ми останалото по‑късно. Става ли? Да бъдем честни. Наистина ли искаш да се върнеш отново за онова, което не можеш да платиш сега? Аз нямам желание.

Джон се намръщи, трудно му беше да оспори логиката му.

– Но ще ти върна всичко – изписа с пръсти той, след като подаде своите четиристотин долара.

– Когато имаш – отговори Блей. – Когато имаш.

Стефани прекара картата през апарата, набра сумата и изчака, опряла пръсти в процепа. Секунди по‑късно се чу стържещ звук, тя откъсна касовата бележка и я подаде на Блей заедно със синя химикалка «Бик».

– Ами… Сега затваряме.

– Така ли? – Куин опря бедро в щанда. – Какво точно значи това?

– Само аз ще остана. Страхотен шеф съм. Ще пусна всички да си тръгнат по‑рано.

– Значи ще останеш сама?

– Така е. Съвсем сама.

По дяволите , помисли си Джон. Ако Блей беше буфер, Куин беше кралят на усложненията.

Приятелят му се усмихна.

– С момчетата не смятаме, че е редно да те оставяме да бъдеш самотна.

О, да. Да. Смятаме и още как , помисли си Джон. Момчетата го намират за напълно редно.

За нещастие леката усмивка на Стефани обяви сделката за сключена. Никъде нямаше да ходят, докато Куин не се вмъкнеше в касовия й апарат.

Поне действаше бързо. Десет минути по‑късно магазинът беше празен и пред витрината беше спусната охранителната решетка, а Куин беше изтеглен за веригата, висяща от джинсите му, и въвлечен в дълга целувка.

Джон стискаше здраво двете си големи пазарски торби, а Блей се зае с разглеждането на тениски, които вече беше видял.

– Да отидем в някоя пробна – каза управителката до устните на Куин.

– Идеално.