Смарагдовозелено

Гидиън продължаваше да изглежда впечатлен. Той ме наблюдава мълчаливо известно време, след което изведнъж протегна ръка и ме погали по косата. Самообладанието ми веднага се срути.

— Престани! — Той наистина използваше всякакви трикове! Мръсник! — Какво изобщо търсиш тук? Не се нуждая от компания! — За съжаление, изобщо не прозвуча толкова заядливо, колкото целях, а по-скоро — малко плачевно. — Не трябва ли да си зает с тайни мисии, в които да източваш кръвта на хората?

— Имаш предвид мисия Шалвари от вчера вечерта? — Той бе престанал да гали косата ми, ала улови един кичур и се заигра с него. — Изпълнена е. Кръвта на Елейн Бърли вече се намира в хронографа. — За две секунди се взря встрани от мен, в нищото. Изглеждаше тъжен, но после отново се овладя. — Липсват само опърничавата лейди Тилни, Люси и Пол. Ала тъй като вече знаем в кое време и под какво име са живели Люси и Пол, останалото е чиста формалност. Между другото, за лейди Тилни ще се погрижа още утре сутринта.

— Мислех, че междувременно си започнал да се съмняваш дали всичко това е правилно — казах и освободих косата си от ръката му. — А ако Люси и Пол са прави и кръгът на кръвта никога не бива да се затваря? Ти самият каза, че съществува възможността твърдението им да е вярно.

— Точно така. Но нямам намерение да го съобщавам на пазителите. Ти си единствената, на която съм разказал за това.

Аха, какъв хитър психологически ход. Ти си единствената, на която имам доверие.

Но когато поискам, аз също мога да бъда хитра. (Само ще припомня историята с покера!)

— Люси и Пол казаха, че не може да се вярва на графа. Че той крои нещо лошо. Сега и ти ли вярваш в това?

Гидиън поклати глава. Изведнъж изражението му стана сериозно и напрегнато.

— Не. Не вярвам, че е лош. Просто смятам, че... — Той се поколеба. — Смятам, че поставя благото на всички над това на отделния човек.

— Дори и над своето собствено ли?

Той не отговори, а отново протегна ръка. Този път уви кичур от косата ми около пръста си. Накрая рече:

— Да приемем, че можеш да създадеш нещо сензационно, като например, знам ли... лекарство срещу рак, СПИН и всички други болести по света. Ала затова трябва да оставиш един човек да умре. Ще го направиш ли?

Някой трябва да умре? Това ли е било причината Люси и Пол да откраднат хронографа? Защото... Цената им се стори прекалено висока, чух в главата ми гласа на мама. Цената — един човешки живот?

В съзнанието ми веднага изникнаха съответни филмови сцени — обърнати наобратно кръстове, жертвоприношения на хора и мъже с качулки, мърморещи вавилонски заклинания. Това не пасваше особено на пазителите. Е, може би с няколко изключения.

Гидиън ме гледаше очаквателно.

— Да се жертва един човешки живот заради спасяването на много други? — уточних тихо. — Не, не мисля, че цената е висока, ако се погледне прагматично. А според теб?

Дълго време той не ми отговори, само се взираше в лицето ми и си играеше с косата ми.

— Да, така мисля — каза накрая. — Невинаги целта оправдава средствата.

— Думите ти означават ли, че повече няма да правиш онова, което графът поиска от теб? — изтърсих и си признавам, че това не бе особено хитро от моя страна. — Като например да си играеш с чувствата ми? Или с косата ми?

Гидиън пусна косата ми и изгледа учудено ръката си, сякаш тя не бе част от него самия.

— Аз не съм... Но графът не ми е нареждал да си играя с чувствата ти.

— Така ли? — Изведнъж отново му бях ужасно ядосана. — Обаче той ми каза, че го е направил. Обясни ми, че е впечатлен от това, колко добре си се справил, въпреки че си имал толкова малко време да манипулираш чувствата ми, а и за съжаление, си пропилял толкова много енергия по грешната жертва, тоест Шарлот.

Гидиън въздъхна и потърка чело с опакото на ръката си.

— Двамата с графа действително проведохме няколко разговора за... ъъъ... ами... разговора по мъжки. Той е на мнение — но моля те, прояви снизхождение към него, та този мъж е живял преди двеста години! — че действията на жените се определят главно от емоциите, докато мъжете се ръководят от разума. И затова за мен е по-добре, ако партньорката ми при пътуванията във времето е влюбена в мен, за да мога да контролирам действията й при необходимост. Мислех...

— Ти... — прекъснах го ядосано. — Решил си, че можеш да се погрижиш това да се получи!

Гидиън спусна крака от дивана, изправи се и закрачи напред-назад из стаята. Поради някаква причина изведнъж изглеждаше развълнуван.

— Гуендолин, не съм те принуждавал за нищо, нали? Дори обратното, често съм се държал с теб направо гадно.

Зяпнах го, загубила дар слово.

— И сега трябва да съм ти благодарна за това?

— Разбира се, че не. Тоест... да.

— Последно?

Той ме изгледа гневно.