Смарагдовозелено

Заради хубавите му кафяви очи Лесли му бе измислила прякора Катеричката, но сега, и при най-добро желание, в тях не можеше да се открие нищо миловидно или забавно, липсваше всякаква топлина, която уж бе характерна за кафявите очи. Изложено на погледа му, цялото ми желание за противоречие много бързо се сви в най-отдалечения ъгъл на съзнанието ми. Изведнъж ми се прииска господин Марли да бе останал. Споровете с него бяха много по-приятни, отколкото с господин Уитман, когото беше толкова трудно да излъжеш — вероятно това се дължеше на опита му като учител. Ала въпреки това опитах.

— Явно Шарлот се чувства малко пренебрегната — промърморих със сведен поглед. — В момента не й е лесно и може би затова си измисля неща, които отново биха й... ъъъ... осигурили внимание.

— Да, и другите са на това мнение — отвърна учителят ми замислено. — Но според мен Шарлот е личност със стабилен характер, която не се нуждае от подобно нещо. — Той сведе глава към мен, толкова близо, че можех да подуша афтършейва му. — Ако подозрението й все пак се потвърди... Е, не съм сигурен дали наистина осъзнаваш значението на постъпката ти.

Ами... значи, в това отношение явно бяхме двама. Струваше ми известно усилие отново да го погледна в очите.

— Позволено ли ми е поне да попитам за какъв предмет става въпрос? — попитах колебливо.

Господин Уитман повдигна вежда, после изненадващо се усмихна.

— Напълно е възможно да съм те подценил, Гуендолин. Обаче това не е причина ти самата да се надценяваш!

Няколко секунди се взирахме един в друг и изведнъж се почувствах много изтощена. Какъв всъщност бе смисълът от всичките тези преструвки? Ами ако просто предадях на пазителите хронографа и оставех нещата на съдбата им? Някъде в далечния край на съзнанието си чух Лесли да казва: Я се вземи в ръце, ако обичаш, но за какво бе всичко това всъщност? И без това само се лутах в неведение и не напредвах нито крачка. Господин Уитман беше прав: накрая напълно щях да се надценя и да направя нещата още по-лоши. Дори не знаех защо точно си причинявах всичкото това напрежение. Нямаше ли да е по-хубаво да се отърся от отговорността и да оставя някой друг да взема решенията?

— Да? — попита господин Уитман с нежен глас и сега в очите му наистина се появиха топли искри. — Искаш ли да ми кажеш нещо, Гуендолин?

Кой знае, може би действително щях да го направя, ако в този момент към нас не бе пристъпил господин Джордж. С думите: „Гуендолин, защо се бавиш?“, бе сложил край на моментната ми слабост. Учителят ми пак бе изцъкал ядосано с език, но не бе подхванал отново темата в присъствието на господин Джордж.

И ето че сега седях сама в 1953 година върху зеления диван и се борех да възвърна самообладанието си. И надеждата си.

— Знанието е сила — казах през стиснати зъби, опитвайки се да се мотивирам, и отново отворих книгата.

Лукас бе преписал от хрониките предимно бележки от годините 1782 и 1912, защото те, скъпа внучке, са важни години за теб. През септември 1782 е разбит така нареченият Флорентински алианс и е разобличен предателят във Вътрешния кръг на пазителите. Въпреки че не е посочено изрично в хрониките, може да се предположи, че двамата с Гидиън сте замесени в тези събития.

Вдигнах поглед от книгата. Това ли беше указанието за бала, което търсех? Ако бе така, тогава всичко ми беше точно толкова ясно, колкото и преди да го прочета. Благодаря ти, дядо, въздъхнах. Това беше горе-долу толкова полезно, колкото и „пази се от сандвичи с пастърма“. Прелистих следващата страница.

— Само не се плаши — каза един глас зад мен.

Определено това изречение трябваше да се причисли към прочутите последни изречения, които човек чува точно преди да умре. (Веднага след „Тази не е заредена“ и „То иска само да си поиграе“.) Разбира се, че ужасно се изплаших.

— Аз съм. — Гидиън стоеше зад дивана и ми се усмихваше, гледайки надолу към мен. Появата му веднага накара тялото ми да обяви извънредно положение, защото всевъзможни чувства се заблъскаха в него, без да могат да се разберат за конкретна посока. — Господин Уитман си помисли, че малко компания сигурно ще ти се отрази добре — подхвърли той непринудено. — А аз се сетих, че крушката тук спешно трябва да се смени. — Той подхвърли една крушка във въздуха, сякаш е топка за жонглиране, после я хвана и с грациозно движение се пльосна на дивана до мен. — Много удобно си се настанила тук. Кашмирено одеяло! И грозде. Мисля, че си влязла под кожата на госпожа Дженкинс.