Смарагдовозелено

Докато зяпах бледото му красиво лице и се опитвах да овладея хаоса от чувства в мен, поне извадих достатъчно присъствие на духа да затворя „Ана Каренина“. Гидиън ме наблюдаваше внимателно, погледът му се плъзна от челото към очите ми и надолу към устните ми. Исках да погледна встрани и да се отдръпна от него, но в същото време не можех да му се нагледам, така че продължих да го зяпам така, сякаш бях зайче, а той — змия.

— Няма ли да получа поне едно „здравей“? — попита той и отново ме погледна в очите. — Нищо, че точно в момента си ми сърдита.

Това, че докато го казваше, се усмихна развеселено, ме изтръгна от вцепенението ми.

— Благодаря, че ми напомни.

Отметнах косата от челото ми, изпънах гръб и отворих книгата ми, този път почти в началото. Просто щях да го игнорирам — да не си мисли, че между нас всичко е наред.

Ала Гидиън не се даваше толкова лесно. Той погледна нагоре към тавана.

— За да сменя крушката, ще трябва да загася осветлението за малко. Тогава за известно време ще стане доста тъмно. — Замълчах си. — Имаш ли фенерче? — Не му отговорих. — От друга страна, изглежда, днес лампата не прави проблеми. Може и да оставим нещата така, а? — Чувствах погледа му, сякаш ме докосваше, но упорито продължавах да се взирам в книгата ми. — Хм, мога ли да си взема малко от гроздето?

Търпението ми ме напусна.

— Да, вземи си, но ме остави да чета на спокойствие! — троснах му се. — Дръж си устата затворена, става ли? Нямам желание да водя тъп и безсмислен разговор с теб.

Послуша ме и не каза нищо, ала само през времето, което му бе нужно, за да изяде гроздето. Прелистих една страница, въпреки че не бях прочела нито дума.

— Чух, че сутринта си имала посещение. — Започна да жонглира с две зърна от гроздето. — Шарлот спомена нещо за някакво тайнствено ковчеже.

Аха! Ето накъде духал вятърът, значи. Отпуснах книгата върху скута си.

— Коя дума от „дръж си устата затворена“ не разбираш?

Гидиън се ухили широко.

— Хей, това не е тъп и безсмислен разговор. Бих искал да разбера как й е хрумнало на Шарлот, че може да притежаваш нещо, което са ти подхвърлили Люси и Пол.

Беше дошъл, за да ме разпитва — че как иначе. Вероятно по поръчение на Фолк и компания, нещо от сорта на: „Бъди много мил с нея, тогава със сигурност ще ти каже дали и какво е скрила“. В крайна сметка да правят жените на глупачки, бе фамилното хоби на Де Вилърс.

Качих крака на дивана и седнах по турски. Когато бях ядосана, ми бе по-лесно да го гледам в очите, без долната ми устна да се разтрепери.

— Ами... попитай Шарлот, как й е хрумнало — отвърнах хладно.

— Вече го направих. — Гидиън зае поза като моята, така че сега седяхме върху дивана един срещу друг, като двама индианци във вигвам. Дали имаше обратния обичай на лулата на мира? — Според нея ти си се сдобила някак си с откраднатия хронограф, а брат ти, сестра ти, пралеля ти и дори вашият иконом ти помагат да го криеш.

Поклатих глава.

— Никога не съм предполагала, че някой ден ще го кажа, но явно Шарлот има прекалено развинтено въображение. Достатъчно е само да пренесем из къщата някакво овехтяло ковчеже и тя тотално откача.

— А какво имаше в него? — попита той не особено заинтересувано.

Боже, колко бе прозрачен!

— Нищо! Използваме го вместо масичка за игра на карти, докато залагаме на покер.

Идеята ми се стори толкова добра, че не успях да се сдържа да не се ухиля.

— „Аризона Холдем“? — запита Гидиън, този път по-внимателно.

Ха-ха.

— „Тексас Холдем“*. — Сякаш можеше да ме подхлъзне с такъв плосък трик! Бащата на Лесли ни бе научил да играем покер, когато бяхме на дванайсет. Той бе на мнение, че момичетата непременно трябва да владеят покера — ала защо, никога не ни издаде. Във всеки случай, благодарение на него знаехме всички трикове и бяхме световни шампиони в блъфирането. Е, Лесли и до днес се почесваше по носа, когато имаше добра ръка, но това го знаех само аз. — Както и „Омаха“, но по-рядко. Знаеш ли — наведох се напред, уж изпълнена с доверие, — вкъщи хазартните игри са забранени, в тази връзка баба ми е въвела няколко много строги правила. Всъщност ние с леля Мади, господин Бърнард и Ник започнахме да играем в знак на протест и от чист инат. А после започна да ни харесва все повече. — Гидиън бе повдигнал едната си вежда. Изглеждаше впечатлен. Не можех да го упрекна. — Може би лейди Ариста има право и комарджийството е началото на всички пороци — продължих да говоря. Сега вече бях в стихията си. — Първоначално залагахме само лимонени бонбони, но междувременно залозите станаха много по-високи. Миналата седмица брат ми изгуби всичките си джобни. Само ако лейди Ариста разбере за това! — Наклоних се още по-напред и го погледнах дълбоко в очите. — Така че не казвай на Шарлот, защото тя веднага ще ни изклюкари. По-добре е да си измисля небивалици за откраднати хронографи!

* Една от най-популярните игри на покер. — Бел. прев.

Изключително доволна от себе си, отново седнах, с изпънат гръб.