По-късно дойде на гости госпожа Пърпълплъм, приятелката на пралеля Мади, и ги чух да се кикотят като две малки момиченца. Иначе всичко беше спокойно. Преди по обед да бъда закарана в Темпъл, двамата с Ксемериус успяхме за кратко да обърнем внимание на „Ана Каренина“, или по-точно казано, на онзи текст в четивото, който не бе написан от Толстой. Страниците от 400 до 600 бяха изпълнени предимно с преписи на хрониките на пазителите. Лукас беше добавил:
— Това разбираш ли го? — попитах Ксемериус. — От една страна, и без това всичко вече се е случило и следователно ще се случи точно така, както се е случило, но от друга страна, не трябва да заразяваш никого с грипния вирус? Или какво се има предвид?
Ксемериус поклати глава.
— Просто да прескочим тази част, става ли?
Но и статията на някой си доктор М. Джордано (аха, това едва ли беше съвпадение в имената, нали?) със заглавие
Изглежда, Ксемериус се чувстваше по същия начин.
— Скукааа! — изграчи той и аз с охота прелистих нататък до мястото, където Лукас бе събрал всички стихчета. Някои от тях вече ми бяха известни, но и тези, които бяха нови за мен, звучаха объркано, изпълнени със символика и многозначно тълкуваеми, според гледната точка, подобно на виденията на пралеля Мади. Думите
Нямаше как да не се засмея. Тези стихчета наистина бяха пълна скръб. Но знаех, че Лесли с радост щеше да им се нахвърли, тя обожаваше загадките. Беше твърдо убедена, че прочитането на „Ана Каренина“ щеше да ни е от съществена помощ.
— Това е началото на една нова ера — драматично бе обявила тя днес сутринта, размахвайки книгата във въздуха. — Притежаващият знания притежава и сила. — На това място се замисли. — Това е реплика от филм, но в момента не се сещам от кой точно. Все едно. Сега най-сетне ще можем да разнищим историята докрай.
Може би имаше право. Но малко по-късно, в 1953 година, докато седях на зеления диван, не се чувствах ни най-малко могъща или знаеща, а просто ужасно самотна. Колко ми се искаше само Лесли да е при мен. Или поне Ксемериус.
Докато прелиствах безцелно страниците, се натъкнах на записките, които бе споменал господин Марли. През октомври 1782 година действително е имало бележка в хрониките със следния текст:
О, да. Веднага повярвах, че графът е казал това, буквално можех да чуя гласа му. „Разрушителната сила на женското любопитство“, тц-тц.
Но за бала, който, за съжаление, бе само отложен, а не отменен, това не ми помагаше, като изключим факта, че тези драсканици на пазителите в никакъв случай не събуждаха в мен желанието още веднъж да се срещна с графа.
Със значително неудоволствие се посветих на изучаването на златните правила. В тях надълго и нашироко се говореше за чест, съвест и задължението да не се прави нищо в миналото, което би могло да промени бъдещето.