— Мога да те изпратя в 1852 година, на 16 февруари в полунощ. Точно тогава лейди Тилни елапсира и е изпратена от 25 декември 1929 година, девет сутринта — промърмори той. — Бедната, дори на Коледа не може да си остане на спокойствие вкъщи. Поне са й дали да си вземе газена лампа. Чуй какво пише тук:
— Тя ще е въоръжена само с куката си за плетене, а върховете им са обли, ако правилно си спомням. — Наведох се над хронографа, — И така, първо годината. 1852-ра, значи, трябва да започна с М, нали? MDCCCLII. А според келтския календар февруари е номер три, не, четири...
— Какво правиш? Първо трябва да превържем раната ти и още веднъж на спокойствие да обмислим всичко!
— Нямаме време! Денят... с тази ръчка тук, нали?
Лукас погледна изплашено над рамото ми.
— Не толкова бързо! Всичко трябва да е настроено идеално, иначе... иначе... — Отново изглеждаше така, сякаш щеше да повърне всеки момент. — И никога не трябва да държиш хронографа, иначе ще го отнесеш с теб в миналото. И тогава никога повече няма да можеш да се върнеш!
— Също като Люси и Пол! — прошепнах.
— За всеки случай ще настроим интервал от само три минути. Избери 12:30 до 12:33 часа, поне по това време ще седи спокойно и ще плете прасенцата си. А ако спи, в никакъв случай не я буди, иначе може да получи инфаркт...
— Но тогава това не трябва ли да е записано в хрониките? — прекъснах го. — Лейди Тилни ме остави с впечатлението, че е силна личност, едва ли ще припадне.
Лукас замъкна хронографа до прозореца и го постави зад пердето.
— Тук можем да сме сигурни, че няма никакви мебели. Изобщо недей да въртиш очи. Веднъж Тимоти де Вилърс толкова злополучно се приземил върху една маса, че си счупил крака!
— Ами ако точно в този момент лейди Тилни си стои тук и замечтано се е загледала в нощта навън? Ах, не ме гледай така, дядо, просто се пошегувах. — Нежно го избутах встрани, коленичих на земята пред хронографа и отворих клапата точно под рубина. Беше толкова голяма, колкото бе необходимо, за да побере пръста ми.
— Почакай! Раната ти!
— Можем да я превържем и след три минути. До после — казах, поех дълбоко въздух и натиснах пръста си върху иглата.
Връхлетя ме познатото чувство на замайване и докато червената светлина просветваше, а Лукас казваше: „Но аз исках да...", всичко изчезна пред очите ми.