Смарагдовозелено

— Първо трябва да прочетем кръвта ти в хронографа. В твоето време няма да успееш да го направиш сама и без указания, прекалено е сложно. А после трябва да ти обясня как се борави с него. — Отново хвърли припрян поглед към часовника. Ако сега се обадя на нашия доктор, би могъл да е тук след половин час, тоест, ако имаме късмет и го заварим вкъщи... Въпросът е как точно ще му обясня защо се налага да вземе кръв на братовчедка ми Хейзъл. Навремето на Люси и Пол им взехме кръв съвсем официално с цел научни експерименти, но ти си инкогнито тук и така трябва да си остане, в противен случай...

— Чакай малко! — прекъснах го. — Не можем ли да го направим сами?

Лукас ме погледна недоумяващо.

— Ами обучен съм за много неща, но със спринцовки не мога да боравя. Ако трябва да съм честен, дори не мога да гледам кръв. Стомахът ми винаги се преобръща...

— Сама мога да си взема кръв.

— Наистина ли? — В погледа му се четеше неподправено изумление. — В твоето време в училище ли учите как се борави със спринцовки?

— Не, дядо, не го учим в училище — отвърнах нетърпеливо. — Но учим, че кръвта потича, щом се порежеш с нож. Имаш ли у теб?

Лукас се поколеба.

— Ами... не смятам, че идеята е особено добра.

— Е, добре, аз имам. — Отворих ученическата си раница и извадих калъфката за очила, в която Лесли бе сложила японския нож, в случай че по време на пътуванията ми във времето бъда нападната и се нуждая от оръжие. Дядо ми ококори очи, когато отворих калъфката. — И преди да си попитал: не, това не е част от стандартните ученически пособия през 2011 година.

Лукас преглътна, после се стегна и каза:

— Добре. Тогава сега да отидем до драконовата зала, като пътьом ще се отбием за малко до лабораторията на доктора, където ще се снабдим с капкомер. — Той огледа подвързаните с кожа томове върху масата и пъхна един от тях под мишницата си. — Този ще го вземем с нас. И сладките, за успокоение на нервите ми. И не забравяй раницата си.

— Какво ще правим в драконовата зала?

Върнах калъфката обратно в ученическата ми паница.

— Там се съхранява хронографът. — Лукас затвори вратата след мен и се ослуша в коридора. Наоколо бе тихо. — В случай че срещнем някого, ще кажем, че разглеждаме наоколо. Ясно ли е, братовчедке Хейзъл?

Кимнах.

— И хронографът си седи просто ей така? В нашето време е заключен в сейф в подземието, поради страх от крадци.

— Разбира се, че ковчежето е заключено — отвърна дядо и ме поведе надолу по стълбите. — Но всъщност не се притесняваме от кражба. В момента при нас няма дори пътуващи във времето, които да го ползват. Тук се случваше нещо вълнуващо единствено докато Люси и Пол идваха, за да елапсират, но оттогава са изминали години. Затова в момента хронографът не стои в центъра на вниманието на пазителите. За наш късмет, бих казал.

Сградата действително изглеждаше пуста, въпреки че Лукас ме увери шепнешком, че никога не е напълно празна. С копнеж погледнах навън през прозореца към топлата лятна вечер. Колко жалко, че не можех да изляза и да опозная по-добре 1956 година. Лукас забеляза погледа ми и ми се усмихна.

— Повярвай ми, и аз бих предпочел някъде на спокойствие да изпуша една цигара с теб, но имаме работа за вършене.

— По-добре да откажеш пушенето, дядо. Толкова е нездравословно. И моля те, обръсни си мустаците. Изобщо не ти отиват.

— Шшт! Ако някой чуе как ме наричаш „дядо“, не знам какви обяснения ще трябва да измисляме.

Но никого не срещнахме по пътя си и когато няколко минути по-късно пристъпихме в драконовата зала, все още можеше да се види как вечерното слънце блещука върху Темза. И в това столетие залата с нейните величествени размери, панорамни прозорци и изящна дърворезба представляваше поразяващо красива гледка и както обикновено, вдигнах глава, за да се полюбувам на огромния дракон, който се извиваше на тавана между масивните полилеи и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще полети.

Лукас заключи вратата. Бе много по-притеснен от мен, ръцете му трепереха, когато извади хронографа от ковчежето му и го постави върху масата в средата на залата.

— Когато навремето направих същото с Люси и Пол, бе грандиозно приключение. Толкова се забавлявахме — отбеляза той.

Замислих се за тях двамата. Макар че ги бях срещала само веднъж, при лейди Тилни, можех да си представя какво имаше предвид дядо ми. За нещастие, в същия миг се сетих и за Гидиън. Дали забавлението му по време на нашите приключения е било само преструвка? Или само онази част с влюбването?

Бързо извиках в съзнанието ми образа на японския нож и това, което смятах да направя с него след малко. И виж ти, отклоняването на вниманието ми дори подейства. Все пак не избухнах в сълзи.

Дядо ми избърса длани в панталоните си.

— Вече започвам да се чувствам стар за такива приключения.

Погледът ми се плъзна към хронографа. Според мен изглеждаше абсолютно същия като този, с чиято помощ бях дошла тук — сложно творение, пълно с клапи, ръчки, чекмедженца, зъбчати колела и бутони, цялото изрисувано с миниатюри.