Смарагдовозелено

— Това с кръвта отдавна приключи, Гуендолин — отвърна лейди Тилни с лек упрек в гласа, сякаш много добре трябваше да знам за това. — Всъщност вече се питах кога ще дойдеш. Седни! Искаш ли чай?

— Не, благодаря. За съжаление, разполагам само с няколко минути. — Приближих се с още една крачка и й подадох бележката. — Дядо ми трябва да я получи, за да... е, за да се случи всичко така, както се случи. Много е важно.

— Разбирам.

Лейди Тилни взе бележката и съвсем спокойно я разгъна. Изобщо не изглеждаше объркана.

— Защо ме очаквахте? — попитах я.

— Защото ме предупреди в никакъв случай да не се плаша, когато ме посетиш. За съжаление, пропусна да ми кажеш кога ще се случи това, поради което вече години наред чакам все пак да ме изплашиш. — Тя се засмя тихо. — Но плетенето на прасенца има изключително успокояващ ефект. Честно казано, човек направо заспива от скука.

На езика ми беше да отвърна възпитано: „Нали е за благотворителна кауза", но когато хвърлих един поглед в кошницата, вместо това ми се изплъзна:

— О, колко са сладки!

И наистина бяха такива. Много по-големи, отколкото си ги представях, като плюшени играчки и сякаш бяха истински.

— Вземи си едно — рече лейди Тилни.

— Наистина ли?

Помислих си за Каролайн и бръкнах в кошницата. На пипане прасенцата бяха съвсем мекички.

— Ангора и кашмир — обяви лейди Тилни с известна доза гордост в гласа. — Само аз използвам такава прежда. Другите плетат с овча вълна, а тя боцка.

— Ами да. Благодаря. — Притиснах розовото прасенце към гърдите си. Минаха няколко секунди, преди да събера мислите си. Докъде бяхме стигнали? Прокашлях се. — Кога ще се срещнем следващия път? Имам предвид в миналото.

— Беше през 1912-а. Но за мен няма да е следващият път. — Тя въздъхна. — Какви вълнуващи времена бяха само...

— Проклятие! — Стомахът ми отново се присви, също като по време на пътуване с влакче в увеселителен парк. Защо, по дяволите, не бяхме настроили по-голям интервал от време? — Тогава при всички положения знаете повече от мен. Нямаме време за подробности, но... може би ще ми дадете някой добър съвет?

Бях направила няколко крачки назад към прозореца, отдалечавайки се от кръга светлина, хвърлян от лампата.

— Съвет?

— Да! Нещо като: пази се от...?

Загледах я с очакване.

— От какво?

Лейди Тилни отвърна на погледа ми по същия начин.

— Ами... откъде да знам! От какво трябва да се пазя?

— При всички положения от сандвичи с пастърма и прекалено излагане на слънце, което не е добре за кожата — отвърна тя енергично.

В този миг всичко се размаза пред очите ми и се върнах в 1956 година.

Сандвичи с пастърма — мили боже! По-добре да бях попитала от кого да се пазя, а не от какво. Но сега вече бе късно. Бях пропуснала възможността.

— Какво, за бога, е това? — извика Лукас, когато видя прасенцето.

Да, ама че работа: вместо да използвам всяка секунда, за да измъкна информация от лейди Тилни, се бях нахвърлила като някоя луда върху това розово плетено животинче.

— Плетено прасенце, дядо, нали виждаш — отвърнах изморено, разочарована от мен самата. — Ангора и кашмир. Другите плетат с боцкаща овча вълна...

— Във всеки случай, изглежда, че опитът ни е бил успешен — рече Лукас, клатейки глава. — Можеш да боравиш с хронографа и можем да си уговорим среща. В моята къща.

— Беше прекалено кратко — размрънках се. — И нищо не успях да узная.

— Е, все пак си се сдобила с... ъъъ... прасе, а лейди Тилни не е получила инфаркт. Или напротив?

Поклатих глава.

— Разбира се, че не.

Лукас уви хронографа в кадифените кърпи и го отнесе обратно в ковчежето.

— Утеши се с мисълта, че така ще имаме достатъчно време отново тайно да те отведа в подземието и да продължим да кроим планове, докато чакаме да настане време за връщането ти. Нямам представа как ще се оправдаем, ако Картръл, този неудачник, е вече изтрезнял.

Бях в еуфорично настроение, когато най-сетне се озовах в помещението с хронографа в моето време. Е, добре, работата с плетеното прасенце (бях го натъпкала в училищната си раница) може и да не бе особено ползотворна, но за всичко останало двамата с Лукас бяхме съставили хитър план. Ако в ковчежето действително се намираше хронографът, повече нямаше да сме зависими от случайността.

— Някакви необичайни произшествия? — осведоми се господин Марли.

Нека да помисля: цял следобед кроях конспиративни планове с дядо ми, въпреки забраната въведохме кръвта ми в хронографа и после отскочих в 1852 година, където имах конспиративна среща с лейди Тилни. Добре де, срещата беше всичко друго, но не и конспиративна, но въпреки това — забранена.

— Крушката присветваше от време на време — отвърнах. — И учих френски думи.

Господин Марли се наведе над дневника и записа с изискания си дребен почерк следното: 19:45 часът, Рубин се завърна от 1956-а, там е подготвяла домашните си, крушката е присветвала.

Потиснах смеха си. Е, да, установеният ред трябваше да се спазва. Със сигурност беше зодия Дева. Стреснах се, щом видях колко късно бе вече. Силно се надявах мама да не изпрати Лесли до тях, преди да съм се прибрала.