Смарагдовозелено

— Спокойно можеш да ми възразиш — каза Лукас, малко засегнат. — Нещо от рода на: но ти си прекалено млад, за да се чувстваш стар!

— О, ами да, разбира се, че си млад. Но мустаците те състаряват поне с десет години.

— Представителен и солиден, според Ариста.

Задоволих се само с многозначително повдигане на вежди, а дядо ми се наведе над хронографа, мърморейки:

— Сега внимавай: с тези десет колелца тук се наглася годината. И преди да попиташ защо са нужни толкова много полета, ще ти отговоря, че се изписва с римски цифри. Надявам се, че ги владееш.

— Мисля, че да.

Извадих от раницата си тетрадка и химикалка. Невъзможно бе да запомня всичко, ако не си водя записки.

— А с това прибавяш месеца. — Лукас посочи едно друго колелце. — Но внимание! Незнайно защо, при месеца — и само при него! — се използва стар келтски календар: единицата е ноември, от което следва, че октомври е номер дванайсет.

Завъртях очи. Колко характерно за пазителите! Отдавна подозирах, че обясняваха простите неща възможно най-сложно, за да подчертаят собствената си важност. Но стиснах зъби и след около двайсетина минути установих, че не е някаква сложнотия, ако вече веднъж си схванал замисъла.

— Ще се справя — прекъснах дядо ми и затворих тетрадката, когато той се накани да започне обясненията си наново. — Сега трябва да прочетем кръвта ми и после. .. Всъщност колко е часът?

— От изключителна важност е да не допускаш и най-малката грешка при настройките. — Лукас бе втренчил поглед в японския готварски нож, който отново бях извадила от калъфката. — Иначе ще се озовеш кой знае къде... ъъъ... кога. И още по-лошото е, че може и да нямаш контрол над това, кога ще се върнеш. О, боже, ножът изглежда страшен. Наистина ли искаш да го направиш?

— Разбира се. — Навих ръкави. — Само не знам къде е най-добре да се срежа. Рана на пръста ще направи впечатление, когато се върна, освен това ще потекат само няколко капчици кръв.

— Не и ако си отрежеш върха на пръста — отвърна Лукас, настръхнал от ужас. — Тогава кървиш като прасе, знам от опит...

— Мисля да се спра на долната част на ръката. Готов ли си?

Някак си беше смешно, че дядо се страхуваше много повече от мен. Той преглътна тежко и хвана здраво чашата на цветчета, в която трябваше да се събере кръвта.

— Оттам не минава ли някоя главна артерия? О, боже мой, колената ми съвсем омекнаха. Накрая ще вземеш да умреш от загуба на кръв, тук, през 1956 година, заради лекомислието на собствения ти дядо.

— Тук има една голяма артерия, но ако човек иска да му изтече кръвта, трябва да я среже по дължина. Четох някъде за това. Явно много самоубийци не го правят както трябва, затова успяват да ги спасят и следващия път вече знаят как се прави.

— Мили боже! — извика Лукас.

На мен самата ми беше малко страшничко, ала нямаше друг начин. Извънредните обстоятелства изискват извънредни мерки, би казала Лесли. Игнорирах шокирания поглед на дядо и насочих острието на ножа към вътрешната страна на ръката си, около десетина сантиметра над китката. Без да натискам много, го прекарах по бялата си кожа. Въпреки че трябваше да е само пробен, разрезът стана по-дълбок, отколкото очаквах. Тънката червена линия се разрасна бързо и от нея закапа кръв. Болката — неприятно парене — усетих едва секунда по-късно. На тънка, но постоянна струйка, кръвта се стичаше в чашата, която Лукас държеше с трепереща ръка. Перфектно.

— Разрязва кожата, сякаш е масло — изкоментирах впечатлена. — Точно както каза Лесли, ножът е наистина убийствено остър.

— Пусни го! — настоя Лукас, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — По дяволите, наистина си много смела, истинска Монтроуз. Вярна на фамилното ни мото...

Разкисках се.

— Да, определено съм го наследила от теб.

Той се усмихна накриво.

— Изобщо ли не те боли?

— Напротив — отвърнах и надникнах в чашата. — Това достатъчно ли е?

— Да, би трябвало да стигне. — Гласът му прозвуча задавено.

— Да отворя ли някой прозорец?

— Всичко е наред. — Той постави чашата до хронографа и вдиша дълбоко. — Останалото е лесна работа. — Взе капкомера. — Просто трябва да капна три капки от кръвта ти в тези два отвора. Виждаш ли? Ето тук, под миниатюрния гарван и знака ин и ян, а после завъртам колелото и дърпам тази ръчка. Ето така, готови сме. Чуваш ли?

Във вътрешността на хронографа започнаха да се въртят множество зъбчати колелца, чу се пращене, хлопане и съскане, въздухът сякаш се нажежи. Рубинът примигна за кратко, а после колелцата замлъкнаха и всичко си бе както преди.

— Зловещо, нали?

Кимнах и се опитах да не обръщам внимание на това, че цялата настръхнах.

— Сега в този хронограф се намира кръвта на всички пътуващи във времето, с изключение на Гидиън, нали? Какво ще се случи, ако и неговата кръв бъде прочетена?

Сгънах платнената кърпичка на Лукас и я притиснах към раната ми.