Смарагдовозелено

Но изглежда, господин Марли не бързаше. Тъкмо завърташе капачката на писалката си изнервящо бавно.

— Ще намеря пътя и сама — казах му.

— Не, забранено е — отвърна изплашено. — Разбира се, аз ще ви придружа до лимузината. — Адептът затвори дневника и се изправи. — И трябва да ви завържа очите, нали знаете?

Въздъхвайки, позволих да завърже черната кърпа над очите ми.

— Все още не ми е ясно защо не трябва да знам пътя до това помещение. — Независимо от това, че вече отдавна го знаех.

— Ами защото така пише в хрониките — отговори господин Марли изненадано.

— Какво? — извиках. — Името ми стои в хрониките, а също и това, че не трябва да знам пътя?

Сега в гласа му ясно личеше неудобство.

— Разбира се, там не пише вашето име, в противен случай през всичките тези години нямаше да обучаваме другия рубин, имам предвид госпожица Шарлот... — Той се прокашля и замлъкна, а до слуха ми достигна как отваря вратата. — Може ли? — попита, взе ръката ми и ме изведе навън в коридора.

Въпреки че не можех да го видя, бях убедена, че отново се е изчервил, защото имах такова усещане, сякаш вървя до някой радиатор.

— Какво по-точно е записано там за мен? — попитах.

— Извинете, но наистина не мога... вече казах повече от достатъчно.

Буквално можеше да се чуе как кърши ръце, или поне тази, с която не ме държеше. И този тип трябваше да е потомък на опасния Ракоци? Да си умреш от смях!

— Моля те, Лео — казах възможно най-мило.

— Съжалявам, но от мен няма да научите нищо повече.

Зад нас тежката врата се затвори. Господин Марли пусна ръката ми, за да я заключи, за което му бяха нужни цели десет минути. Опитах се да спестя малко време, като след това наложих по-бързо темпо на ходене, което изобщо не беше лесно със завързани очи. Господин Марли отново бе хванал ръката ми, което беше добре, защото в този лабиринт без лоцман много бързо щях да се блъсна в някоя стена. Реших да го полаская малко, едва ли щеше да навреди. Може би по-късно щеше да е склонен да ми издаде някоя и друга информация.

— Знаете ли, че лично се запознах с вашия прародител?

Ако трябваше да сме точни, дори го бях снимала, но за съжаление, не можех да му го кажа, защото веднага щеше да ме издаде, че съм носила забранени предмети в миналото.

— Наистина ли? Завиждам ви. Баронът трябва да е бил впечатляваща личност.

— Хм, да, много впечатляваща. — Действително! Страховит стар наркоман! — Той ме разпитва за Трансилвания, но за съжаление, не можах да му дам много сведения.

— Да, сигурно му е било тежко да живее в изгнание — каза господин Марли и веднага след това издаде доста пронизителен звук.

Плъх, помислих си и панически дръпнах превръзката от очите ми. Но не плъх бе причината за писъка на адепта, а Гидиън. Още по-небръснат от днес следобед, но с изключително интелигентен поглед. И толкова невероятно, безсрамно, невъобразимо красив.

— Аз съм — обяви той и се усмихна.

— Виждам — отвърна адептът начумерено, — Ужасно ме стреснахте.

Както и мен. Долната ми устна отново затрепери и забих зъби в нея, за да спра това. Тъпо същество!

— Можете да приключвате за днес, аз ще придружа Гуендолин до колата — заяви Гидиън и ми подаде ръка, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Аз надянах възможно най-величественото изражение на лицето си (доколкото е възможно това с предни зъби, забити в долната устна — вероятно изглеждах като някой бобър, ала все пак — величествен бобър!) и пренебрегнах ръката му.

— Не може — каза господин Марли. — Имам поръчение да заведа госпожицата до... ааау! — Той ме гледаше ужасено. — О, госпожице Гуендолин, защо сте свалили превръзката? Това е в разрез с правилата.

— Мислех, че е някой плъх — казах и хвърлих на Гидиън смразяващ поглед. — Не бях съвсем далеч от истината.

— Виждате ли какво направихте!? — Господин Марли се обърна обвинително към младия Де Вилърс. Сега изобщо не знам какво да... според протокола... ами ако...

— Само да не се изпуснете в гащите от страх, Марли. Хайде, Гуени, да тръгваме.

— Нямате право... настоявам да... — започна да заеква адептът. — И... и... и вие изобщо не сте легитимен да ми давате нареждания... ъъъ... упълномощен, имам предвид.

— Тогава отивайте да доносничите!

Гидиън хвана ръката ми и просто ме дръпна напред. Първоначално мислех да се съпротивлявам, но си дадох сметка, че така само щях да загубя още повече време. Вероятно и до утре щяхме да си стоим тук и да дискутираме. Позволих му да ме задърпа напред и хвърлих през рамо извинителен поглед на господин Марли.

— Довиждане, Лео!

— Да, точно така. Довиждане, Лео.

— Това... няма да се размине без последствия — заекна господин Марли след нас, а лицето му сияеше в сумрачния коридор като морски фар.

— Да, да. Вече се разтреперихме от страх. — Изглежда, на Гидиън му беше безразлично, че адептът можеше да го чуе. — Тъп кариерист!

Изчаках да завием след следващия ъгъл, след което се освободих от хватката му и усилих крачка, докато накрая вече почти тичах.

— Амбицирана си да подобриш нечий рекорд ли? — попита той.

Рязко се обърнах назад.

— Какво искаш от мен? — Лесли би се гордяла с изфучаването ми. — Наистина бързам.