Смарагдовозелено

— Като изключим факта, че никой не знае със сигурност, тази информация е строго секретна. — Лицето на дядо ми постепенно бе започнало да възвръща нормалния си цвят. — Всеки пазител се е заклел на колене в живота си, че няма да говори за тайната с никого извън тази ложа.

— О!

Лукас въздъхна.

— Но... Някак си имам склонност да нарушавам положената клетва. — Той посочи едно малко отделение на хронографа, което бе отбелязано със звезда с дванайсет лъча. — Установено е, че по този начин във вътрешността на хронографа ще се завърши някакъв процес. В предсказанията се говори за есенцията на дванайсетте съзвездия, а също и за Философския камък. Скъпоценните камъни ще се слеят в цялост една, въздухът ще се изпълни с ухание на разни времена, само един ще остане във вечността на таз земя.

— Това ли е цялата тайна? — попитах разочарована. — Отново само мъгляви, неясни бръщолевения.

— Е, ако се вземат под внимание всички указания, става доста конкретно. Всички зарази и физически недъзи като дим ще се изпарят, под дванайсетте съзвездия обещанията ще се осъществят. Ако се използва правилно, тази субстанция трябва да е в състояние да излекува всички болести на човечеството.

Това звучеше много по-добре.

— В такъв случай усилията определено си струват — промърморих, като си мислех за манията за потайност на пазителите и техните сложни правила и ритуали.

При това положение човек почти можеше да разбере надутостта им. Заради такъв чудодеен лек си струваше да се почака няколко столетия. А поради факта, че изобщо е открил всичко това и го е осъществил, граф Сен Жермен заслужаваше респект и признание. Само да не беше толкова несимпатичен тип...

— Но Люси и Пол имат своите съмнения, че Философският камък наистина е това, което ни карат да вярваме, че е — каза Лукас, сякаш бе отгатнал мислите ми. — Според тях някой, който не се бои да убие собствения си прародител, не може да се приеме, че е загрижен за благото на цялото човечество. — Прокашля се. — Престана ли да кърви?

— Още не, но намалява. — Вдигнах ръка нагоре, за да забързам процеса. — И какво ще правим сега? Дали просто да не изпробвам това нещо?

— Боже, това да не е кола, с която да направиш пробно кръгче!

Лукас вдигна отчаяно ръце във въздуха.

— А защо не? — попитах. — Не беше ли точно това първоначалната идея?

— Е, да — отвърна той и хвърли поглед на дебелия том, който бе взел. — Всъщност си права. Поне можем да заложим на сигурно, макар и да нямаме много време. — Изведнъж стана много деен. Наведе се и отвори тома с хрониките. — Трябва да внимаваме да не се спрем на дата, на която да цъфнеш насред някое съвещание. Или да попаднеш на близнаците Де Вилърс. Те са елапсирали в тази зала много, много часове от живота си.

— А мога ли да се срещна с лейди Тилни? Сама? — Отново ме осени вдъхновение. — Най-добре по някое време след 1912 година.

— Дали е разумно? — Лукас прелистваше страниците на дебелия том. — Нали не искаме да направим ситуацията още по-сложна, отколкото и без това е в момента.

— Но не трябва да пропиляваме и малкото възможности, които ни се предоставят — извиках и си спомних, какво ми бе набивала в главата Лесли: трябва да сграбча всеки шанс и преди всичко да задавам толкова много въпроси, колкото ми хрумнат. — Кой знае кога ще ми се предостави друга възможност! В ковчежето може да се намира и нещо друго и тогава изобщо няма да се стигне до това. Ние двамата кога се срещнахме за първи път?

— На 12 август 1948 година в 12 часа на обяд — отвърна Лукас, съсредоточен върху хрониките. — Никога няма да го забравя.

— Точно така, и за да не го забравиш наистина, ще ти го запиша — казах, очарована от собствената си гениалност.

Върху един лист от тетрадката ми надрасках:

За лорд Лукас Монтроуз — важно!!!

12 август 1948 г., 12 часът на обяд.

Алхимичната лаборатория. Моля те, ела сам.

Гуендолин Шепърд

Откъснах листа със замах и го сгънах. Дядо ми отлепи за миг погледа си от дебелия том.