Смарагдовозелено

— Но това е невъзможно. Ако през 1994 година са избягали в миналото, защо тогава години по-късно ще накарам да зазидат ковчеже в собствената ми къща? — Той спря и се наведе над книгите. — Направо ще полудея! Познато ли ти е, когато имаш чувството, че отговорът е толкова близо, сякаш можеш да го пипнеш? Иска ми се с хронографа да можеше да се пътува и в бъдещето, тогава щеше да можеш да ме разпиташ...

Изведнъж ми хрумна нещо, което бе толкова добро, че се изкушавах сама да се потупам по рамото. Спомних си какво ми бе разказал дядо последния път. Как Люси и Пол са скучаели по време на елапсирането си и затова са прескачали още по-назад във времето, и така са преживели вълнуващи неща, като например оригинално театрално представление на Шекспир.

— Сетих се! — извиках и изпълних малък танц на радостта.

Лукас сбърчи чело.

— Какво по-точно си се сетила? — попита объркано.

— Какво ще кажеш да ме изпратиш с вашия хронограф още по-назад във времето? Тогава ще мога да се срещна с Люси и Пол и просто да ги попитам.

— И кога искаш да ги срещнеш? Та ние изобщо не знаем в кое време са се скрили?

— Но затова пък знаем по кое време са идвали тук. Ако просто се присъединя към вас, можем да си поговорим и заедно да...

Дядо ме прекъсна.

— По време на посещенията им тук през 1948-а и 1949-а от 1992-ра и 1993-та — при споменаването на тези години той посочваше бележките ни и прокарваше показалец по съответните стрелки — Люси и Пол не са знаели достатъчно, а онова, което им е било известно, са ми го казали. Не, ако изобщо трябва да се срещаш с тях, то това трябва да стане, след като вече са избягали с хронографа. — Той енергично почука върху бележките. — Единствено в това би имало смисъл, всичко останало ще внесе допълнително объркване.

— Тогава... тогава значи ще отида в 1912 година, там, където вече ги срещнах веднъж, при лейди Тилни в къщата й на „Итън Плейс“.

— Това е една от възможностите, но няма да има време... — Лукас мрачно погледна стенния часовник. — Ти не си сигурна дори за датата, да не говорим за часа. Да не забравяме, че преди това трябва да прочетем кръвта ти в хронографа, иначе няма да можеш да пътуваш с него. — Отново заскуба косите си. — И накрая ще трябва съвсем сама да стигнеш от тук до Белгравия, а в 1912 година сигурно това не е чак толкова лесно. .. о, ще ни трябват и съответните дрехи... не, и при най-добро желание не може да стане за толкова кратко време. Трябва да измислим нещо друго. Отговорът е буквално на езика ми... просто ми трябва още малко време да помисля... и може би една цигара...

Поклатих глава. Не, нямаше да се откажа толкова лесно. Знаех, че идеята ми е добра.

— Бихме могли да занесем хронографа до къщата на лейди Тилни и от там да скоча в миналото, това би спестило много време, нали? Е, що се отнася до дрехите... Защо ме зяпаш така?

И действително, изведнъж очите на Лукас бяха станали огромни.

— О, боже! — прошепна той. — Това е!

— Кое?

— Хронографът! Внучке, ти си гений!

Лукас заобиколи масата и ме прегърна.

— Аз съм гений? — повторих.

Сега дядо изпълняваше някакво подобие на танца на радостта.

— Да! Както и аз. Ние двамата сме гении, защото сега знаем какво има в ковчежето.

Е, ама аз не знаех.

— А именно?

— Хронографът! — извика Лукас.

— Хронографът? — повторих като някакво ехо.

— Съвсем логично е! Без значение в кое време са го откраднали Люси и Пол, по някакъв начин е успял да стигне до мен и аз съм го скрил. За теб! В собствената си къща. Не е особено оригинално, но толкова логично!

— Смяташ ли?

Зяпнах го невярващо. Струваше ми се прекалено измислено, но... е, логиката никога не е била силната ми страна.

— Довери ми се, внучке, знам, че е така! — Въодушевлението, изписано върху лицето му, изчезна и той смръщи чело. — Разбира се, това отваря съвсем нови възможности. Сега трябва само... само добре да помислим. — Отново хвърли поглед на стенния часовник. — По дяволите, просто ни е нужно повече време.

— Мога да опитам да ги накарам при следващото елапсиране отново да ме пратят в 1956-а. Но със сигурност утре следобед няма да стане, защото трябва да отида на онзи бал и да се срещна с графа. — Мисълта за това веднага извика неприятно чувство в мен, и то не само заради Гидиън.

— Не, не, не! — извика Лукас. — В никакъв случай! Трябва да сме напреднали поне малко, преди да се изправиш срещу графа. — Той разтърка челото си. — Мисли, мисли, мисли!

— Не виждаш ли пушека, който излиза от ушите ми? От един час не правя нищо друго — уверих го, но той явно говореше на себе си.