Смарагдовозелено

— Но аз нямах време да помисля, как ще процедираме оттук насетне. Тъкмо мислех първо да се съвзема от посещението ти и да поразмишлявам... — Той ме изгледа, наклонил глава на една страна. — Така е, изглеждаш по-различно от преди малко. В косата ти я нямаше тази фиба и някак си си по-слаба.

— Благодаря.

— Това не беше комплимент. Изглеждаш, сякаш не се чувстваш добре. — Той пристъпи една крачка към мен и ме погледна изучаващо. — Всичко наред ли е? — попита нежно.

Исках да отвърна „Абсолютно“, но за мой ужас, избухнах в сълзи.

— Абсолютно — изхлипах.

— Олеле! — рече Лукас и непохватно ме потупа по гърба. — Толкова ли е зле?

В продължение на минути не можех да сторя нищо друго, освен да оставя сълзите ми да текат. А си мислех, че съм успяла да се взема в ръце. Гневът ми се струваше най-подходящата реакция за поведението на Гидиън — толкова зряло и смело. Освен това много по-уместно от вечното циврене, както е във филмите — за съжаление, сравнението на Ксемериус с фонтан бе доста точно.

— Приятели! — подсмръкнах накрая, защото дядо ми имаше право да получи обяснение. — Той иска да сме приятели и да му имам доверие.

Лукас престана да ме потупва по гърба и неразбиращо сбърчи чело.

— И това те довежда до рев, защото...

— Защото вчера ми каза, че ме обича!

Ако това изобщо бе възможно, сега мъжът ме зяпаше още по-неразбиращо.

— Но това не ми се струва чак толкова лоша основа за едно приятелство.

Сълзите ми пресъхнаха, сякаш някой бе врътнал кранчето на фонтана.

— Дядо! Не се прави на толкова трудно зацепващ — извиках. — Първо ме целува, а после разбирам, че всичко е било само преструвки и манипулация. И накрая ми сервира изтъркания лаф: „Нека бъдем приятели“!

— О, разбирам. Такъв е... ъъъ... подлец! — Лукас продължаваше да не изглежда съвсем убеден. — Извинявай, че ще ти задам такъв глупав въпрос, но се надявам, че в момента не говорим за онова момче Де Вилърс, номер единайсет, диамантът, нали?

— Напротив. Точно за него говорим.

Дядо ми изпъшка.

— Не е истина! Има още много хляб да изядеш! Сякаш ситуацията не е достатъчно сложна. — Той ми подхвърли една платнена носна кърпичка, взе раницата от ръката ми и каза енергично: — Сега вече спри да плачеш. С колко време разполагаме?

— В двайсет и два часа твое време се връщам обратно. — Странно, но плачът ми се бе отразил добре, по-добре от зрелия вариант с гнева. — Като спомена „хляб“, действително съм малко гладна.

Това разсмя Лукас.

— Тогава по-добре отново да се върнем горе. И без това тук долу може да ни хване клаустрофобия. А и трябва да се обадя вкъщи, за да предупредя, че ще закъснея. — Отвори вратата. — Хайде, идвай, трохичке. По пътя можеш да ми разкажеш всичко. И не забравяй: ако някой те види, ти си братовчедка ми Хейзъл от провинцията.

Почти час по-късно седяхме в кабинета на Лукас, главите ни пушеха, а пред нас бяха разстлани много листове със записки, състоящи се предимно от цифри, обозначаващи години, кръгове, стрелкички и въпросителни, както и дебели подвързани томове (хрониките на пазителите от множество столетия), и стандартната чиния със сладки, от които, изглежда, във всички столетия пазителите имаха огромни количества. Това с хляба явно бе недоразумение, за съжаление.

— Прекалено малко информация, прекалено малко време — повтаряше Лукас. Той обикаляше неспокойно помещението и скубеше косите си, които, малко по малко, въпреки помадата, бяха щръкнали нагоре. — Какво ли съм скрил в онова ковчеже?

— Може би книга, съдържаща цялата информация, която ми трябва — предположих.

Бяхме се промъкнали безпроблемно покрай часовоя на стълбите, който продължаваше да спи, както и при последното ми посещение. От алкохолните изпарения, които той излъчваше, на човек му се замайваше главата, когато минеше покрай него. Изобщо през 1956 година пазителите бяха много по-разхайтени, отколкото бих предположила. На никого не му се струваше странно, че Лукас остава да работи извънредно, и никой не се притесняваше, че през това време братовчедка му Хейзъл му прави компания. Но пък и по това време в сградата нямаше почти никой. Младият господин Джордж също вече си бе тръгнал, което бе жалко, защото с удоволствие бих се срещнала отново с него.

— Книга, да, може би — отвърна Лукас, докато отхапваше замислено от една сладка. Вече на три пъти искаше да си запали цигара, но всеки път му я издърпвах от ръката. Не исках отново да мириша на цигарен дим, когато се приберях. — Това с шифрованите координати има смисъл, харесва ми, да, и е в мой стил. Винаги съм имал склонност към тези неща. Само че откъде Люси и Пол са знаели за кода в... как беше... книгата „Жълтият кон“?

— „Зеленият ездач“, дядо — казах търпеливо. — Книгата се намираше в твоята библиотека, а бележката с кода беше между страниците. Може би Люси и Пол са я сложили там.