Шамах

— Но майката на момичето идва, както ми каза Тхар, от околностите на Ел Керак, а това се намира в Източна Йордания, накъдето се е насочил моят брат — подхвърли Мустафа Бустани.

— Значи днес ти си разговарял с Тхар за тях? — попитах аз, за да го отклоня от темата.

— Още снощи — отговори той. — Днес той беше накрак още рано-рано, но никак не бе разговорлив. Такъв е, когато насочва своите мисли към майка си. Тогава все го занимава някое дарение или благодеяние, с което се надява да зарадва някого. После излезе, без да е ял или пил нещо.

— Знае ли той, че си при нас?

— И през ум не ми минава. Ако научи, че човек може да идва при вас, когато му е угодно, целия ден не можете се отърва от него, защото няма да крия, че ви е сключил в сърцето си. От вчера е като променен. А малкото момиче, изглежда, му е направило впечатление, което е загадка за мен.

— Но не лоша загадка?

— О, не, много радваща дори! Аз също съм настроен по-различно отколкото в обичайно време. Празникът беше вчера, но за мен той сякаш настъпва едва днес. Като че съм пренесен в щастливото детство, в очакване най-сетне да се сбъдне нещо отдавна жадувано. Не е ли странно? Или смешно?

— Странно — едва ли, но смешно — в никой случай. Душата ни има връзка с друг вид светове от тези на тялото. И тази връзка е толкова тясна, че един разумен човек никога няма да се усмихне на това, което наричаме „вътрешен глас“. Сънят ясно ли ти показа твоя брат?

— Той беше толкова определен и ясен, та аз дори в съня се учудих и зарадвах, дето все още си приличаме както по-рано. Защото ние имахме такава необикновена прилика, че често ни бъркаха един с друг. Това ни развличаше и по тази причина той носеше и облеклото си като мен. Но толкова по-различни бяхме вътрешно. Той винаги беше мек, отстъпчив и склонен към мир, а аз неделикатен, груб и често готов да постъпя като повелител. Това в крайна сметка и ни раздели. Днес обаче…

Спря по средата, пристъпи до прозореца, погледна навън и прибави:

— Там пътят отива до Баб ен Неби Давуд, а там — до Баб ел Амуд. За мене е все едно кой от двата пътя ще ползвам. И двата ще ме поведат покрай града до Елеонския хълм, където чакам кога и как ще дойде опрощението. Днес в мен има някаква напрегнатост, която не ми дава покой. Тръгвам.

Отдалечи се и аз ще призная открито, че остави при нас част от своето напрежение.

Ние употребихме предобеда за посещение Гробовете на царете и няколко други намиращи се наблизо места. В следобеда възнамерявахме да отидем до Аин Карим, едно от любимите ми места, считано за месторождението на Йоан Кръстител. Но не се стигна дотам, да предприемем този излет, защото точно когато се наканихме да обядваме, се почука за трети път и кой се появи? Шамах с майка си! Зарадвахме се сърдечно и от само себе си се разбира, че те се нахраниха заедно с нас. Майката беше кротка, благородна и само вътрешно горда жена с душевно образование. Въпреки скромността си говореше със задоволство, че произхожда от Кавказ и че нейните предци, додето се простирало преданието, били все християни. Угнетявай заради вярата си, баща й починал в Ел Керак като беден офицер. Мъжът й също бил беден, но разкрасен с всички добродетели, необходими за спечелване уважението и любовта на хората. Казвал се Ахмед Бустани и починал от някаква болест на сърцето, която непрекъснато го гризяла, додето смъртта го освободила от нея.

Ахмед Бустани! Можете добре да си представите какво въздействие ни оказа това име. Значи все пак братът на нашия приятел! С мен вдовицата едва ли щеше да сподели толкова скоро тези неща, но двете жени още вчера бяха намерили духовна близост и доверието дойде от само себе си. Естествено това, което предадох с няколко кратки думи, узнахме не веднага, а полека-лека, в продължение на часове. Докато говореше, сдържаната сърдечна мъка поглеждаше от нейните дълбоки, влажни очи и от наша страна щеше да е безжалостно, направо жестоко да увеличаваме е въпроси мъката само за да утолим някакво обикновено любопитство. Ахмед Бустани беше починал, ще се изразя с една позната дума, от носталгия. Любовта към жената и детето само бе забавила смъртта, без да съумее да я предотврати. Мисълта да бъде отритнат от бащата и цялото семейство и никога да не намери вече прием — роднинството при семитите е неразривно, — му беше коствала живота. И вече на смъртния одър бе взел от своята съпруга обещанието да отиде с детето на поклонение до Йерусалим и да потърси брат му, та ако е възможно, да се сдобри с него.