Шамах

Победеният се изправи бавно и се измъкна с наведена глава.

Сетне последва битката на слоновете. Вражеският беше един тромав хубостник, който наглед притежаваше два пъти повече сила от нашия хлапак. Последният ни кимна усмихнато. Това бе добър признак. Той ни беше казал, че в клуба слоновете се стъпкват. Изходи от това и се зае не само да стъпче противника, но и със скок да го събори. Когато сигналът бе даден, той се засили мощно, изстреля се нагоре и просто сгромоли неприятеля. В следващия миг коленичеше върху него и викна на музикантите:

— Изсвирете му победния марш, гръмко, гръмко!

Наоколо цареше всеобща тишина. Само писарят Абдуллах извика ядосано:

— Вай, вай! Вече двама! Това направо не се търпи! Да излиза хипопотамът! Той трябва да го смаже!

Хипопотамът се появи. Беше нисък, набит тип, дарен с много тлъстина, но малко мускули. Въртеше дръзко очи и имаше добър кураж. Наведе глава като овен още преди да е бил даден сигналът. После двамата се втурнаха един към друг. Последва могъщо издумкване, хебронското чудовище се катурна на земята, вирна крака, хвана се с две ръце за главата и зарева, сякаш се канеха да го пекат на скара.

А момчето остана изправено и се ухили на музикантите.

— Тук не е нужно да думкате тъпана и надувате пищялките. Той самият го върши.

Сега исполините на океана трябваше да покажат какво могат. Четириъгълникът се разтвори. Запътихме се към щерната, в чиято дълбочина щеше да се състои последната битка. Тхар пристигна пръв. Стоеше в готовност да скочи долу. Хебронците не бяха толкова бързи. Най-бавно се движеха китовете. Последен се дотътри онзи, който трябваше да се сбие с Тхар. Направи смутена физиономия, застана до ръба, погледна надолу и промърмори:

— Вече не приемам избора.

— Ти го прие и ще трябва да влезеш — обясни Абдуллах, писарят.

— На никаква цена! Аз си тръгвам. Обърна се и бързо се отдалечи.

— При това положение трябва да си изберем нов — каза Абдуллах.

Тогава от толкова гърла, колкото китове имаше в наличност, прозвуча:

— На никаква цена! На никаква цена! Аз си тръгвам… аз си тръгвам… аз си тръгвам!

И заизчезваха… един след друг… докато наблизо вече не можеше да се види и един кит. Лъвовете ги последваха, без да кажат сбогом. Хипопотамите се запиляха заедно с музикантите по същия начин. Слоновете се затътриха поотделно, по двама и по трима подире им. Накрая сбутаха магаретата си и възрастните, без дори със знак да се простят. Тогава момчето се обърна към Шамах:

— Сега вярваш ли, че съм герой?

— Аз го повярвах веднага — отговори тя. — Ти победи. Ето цветята.

Подаде му ги. Той ги взе, даде ги на жена ми и помоли тя да му ги съхранява — щяла да го стори по-добре от него. И сега видяхме от далечината да се задава друго, значително по-голямо празнично шествие, което очевидно също се бе запътило насам. Нашите противници отдавна го бяха съгледали със своите обучени очи. Това бе и причината да се махнат толкова бързо оттук. Не искаха да ги видят посрамени. Но и ние нямахме основание да се застояваме тук по-дълго, толкова повече че не бе далеч времето, в което се бяхме уговорили да се срещнем с Мустафа Бустани. На запитването си научихме от арабската вдовица, че днес ще отиде само още до Дъба на Авраам и ще прекара нощта в руския евангелски дом. Била чула, че там подслоняват и хора без средства. Тогава нашият любезен хаммахр обясни, че няма да й се наложи да върви пеша, а ще може да язди, тъй като той се връща по същия път в града. Тя прие с благодарност. Като чу това, момчето ме попита тихо:

— Имаш ли у себе си двайсет франка, ефенди?

— Да — отвърнах.

— Заеми ми ги, моля те, но никой да не види! Заподозрях какво възнамерява и му дадох скришом исканото. Майката се качи с детето на едното муле, а хаммахрът взе второто. Тхар се метна на Гюверджина и каза:

— Ще яздя с тях до Дъба, после ще се върна пеша до шосето. Ще съм там, преди татко да дойде.

Дръпна нагоре опашката на Гюверджина, следствие на което тя се изстреля със силен рев. Жена ми каза имената ни на вдовицата, упомена също жилището ни в Йерусалим и я помоли при всички случаи да ни посети — ще се радваме сърдечно и да я видим отново с дъщеричката й. Тя обеща да го стори и начинът, по който ни увери и се сбогува с нас, ни даде добро поръчителство, че ще сдържи думата си. После потеглиха да настигнат Тхар. А ние двамата направихме една къса разходка из околността, но така, че да избегнем всяка среща. Когато отидохме после на определеното място, Тхар вече ни чакаше.

— Те са много бедни — каза. — Ето защо яздих до евангелския дом, за да се погрижа за тях, но без те да знаят.

— Знаят ли името ти? — попитах аз.

— Да.

— И как се казва баща ти?

— Не. Нали знаеш, че Пророка е казал: „Който дава на бедността, дава всичко, само не името на своя баща!“ Аз и бездруго ще ги намеря в Йерусалим.