Шамах

Внезапно отдясно и отляво, отгоре и отдолу, накратко казано от всички страни и височини, където момчетата се бяха скрили зад камънаците, прозвуча на арабски една песен на два гласа. Беше песента за Витания, където Христос беше посетил сестрите и брата, а по път бе лекувал болни край езерото Силоах. Нашето душевно настроение и околността, това, което бе зад нас, и онова, което предстоеше, тази напълно изненадваща, дълбоко покъртваща християнска песен… всичко ни въздейства по такъв начин, че едва ли не ни смъкна силом на земята, за да слушаме, коленичейки. Певците останаха да лежат в скривалищата си — така бяха инструктирани. От този миг аз започнах да се съмнявам дали нашето момче е наистина родено без всякакъв талант за изкуството.

Оттук тръгнахме към долината Хинон и до така наречения Горен мост, за да видим Гетсимания. После минахме през еврейското гробище и поехме нагоре към Витания.

Момчето стоеше пред селото. Чакаше ни и ни поздрави. После ме попита тихо:

— Видя ли ги?

— Кои? — запитах аз на свой ред.

— Певците. Докато вървяхте към Гетсимания, те ви изпревариха, защото имат да пеят още веднъж. Елате! Ще ви заведа при Абд ен Ном да видите жилището, което сме приготвили за Шамах. После ще идем до гроба на Лазар да се фотографираме.

Взе Шамах за ръка и избърза с нея напред. Къщата на Абд ен Ном се намираше близо до гроба. Собственикът излезе да се поклони почтително с двамата си синове, известни от описанието на Тхар като „най-големия кит, който имаме, и най-тежкия от хипопотамите ни“. Но и двамата правеха едно будещо доверие впечатление. Къщичката също изглеждаше много чиста и уютна. Гостите вероятно щяха да намерят тук удовлетворителен подслон. А когато пристъпихме във вътрешността, видяхме, че предположението се оказа вярно. По отношение подредбата на двете помещения, отредени за Шамах и майка й, при тукашните условия не можеше нищо повече да се желае. Освен това те бяха украсени с всичките клони, клонки и цветя, предназначени за „тържественото шествие“.

— Затова бързах толкова — обясни ми Тхар скришно. — Всичко трябваше да бъде донесено много бързо.

— И къде се намират сега всички герои? — попитах аз.

— Веднага ще чуеш!

При тези думи отиде до вратата и даде един знак навън. Незабавно се надигна един най-малко шейсетгласен „победен вой“, който едва ли можеше да бъде извисен в по-естествена и плашеща форма от истински лъвове, слонове, хипопотами и китове.

— Аллах да се смили! — провикнах се аз. — Стига толкова! Спри ги!

Той махна отново и настана тишина. Но не можеше да се види къде се криеха чудовищата.

— Така беше уговорено — каза. — Веднъж трябваше да ги оставя да изреват, само един-едничък път! Сега те си имат своята воля и няма да го направят повторно.

Тръгнахме към гроба. Тхар вървеше напред с Шамах. Майка й помоли този път да остане — трябвало да приготви удобно стаите, преди да се е стъмнило. Това желание беше толкова естествено, че се разбираше от само себе си. Последвахме двете деца без нея. Точно когато стигнахме при гроба, излезе Мустафа Бустани, нашият приятел.17

— Колко хубаво, че и вие сте тук! — каза той. — Така заедно ще отидем до къщи както вчера през Кафр ет Тур. Ти също, нали? — попита сина си. — А кое е това малко мило дете?

Поклони се на Шамах. Тя стоеше с широко отворени блестящи очи. Личицето й сияеше от блаженство. Вдигна малките си ръце да бъде взета от него и радостно извика:

— Татко! Татко! — След това плесна запленено ръчички и продължи: — Майка го казваше! Майка го казваше!

— Коя майка? Какво е казвала? — попита Мустафа Бустани, който си нямаше представа, че това е „новата приятелка“ на неговия син от вчера.

— Че ще идем до гроба на Лазар, каза майка — отговори Шамах, — и Спасителя ще те възкреси както навремето Лазар.

— Мен?

— Да, теб, моя баща.

Тогава той се обърна към нас.

— Тя ме смята за свой баща. Странно! Кое е това дете?

— Аз съм Шамах, Опрощението, а там в къщата се намира моята майка. Вземи ме на ръце както винаги и ме занеси при нея! — помоли момиченцето, вдигайки отново ръце към него.

Той изгуби цвета си. Стана мъртвешки блед, отстъпи няколко крачки назад и попита с пресекващ глас:

— Шамах… Опрощението…! Сигурно малкото момиче от вчера?

Въпросът бе отправен към неговия син.

— Да, то е — кимна онзи.

— Моето предусещане…! Знаеш ли как се казва нейният баща?

Малкото момиче отвърна вместо момчето:

— Нали ти си моят баща! Казваш се Ахмед Бустани. Вече не ме ли познаваш? Тогава ще плача! Вземи ме и ме отнеси при майка!

Онова, което последва, не може да бъде описано. Мустафа Бустани изкрещя високо и подгъна колене. Протегна ръце към детето, привлече го към себе си и възкликна, целувайки го непрестанно:

— Шамах… Шамах… Опрощението! Как каза той… когато ми се яви в съня…? „Ще ти пратя моето опрощение… то наближава от изток… оглеждай се всеки ден за него!“ Аз го правех и то дойде… то сега е тук!

Внезапно Шамах се възпротиви на милувките му. Дистанцира се с две ръце от него, взря се изпитателно в лицето му и каза:

— Не е вярно, не е вярно! Аз и теб обичам, но ти не си моят баща.