Шамах

— Права си. Аз съм братът на твоя баща, скъпо, мило сърчице. Но ти можеш да ме обичаш така, все едно съм твоят баща.

— Щом искаш, ще го правя — усмихна се тя. — А сега ме занеси при майка!

— Кажи ми първо още нещо!

— Какво?

— Знаеш ли деня, в който почина баща ти?

— Да. Майка го повтаря толкова често, че никога не бих го забравила. Беше на петнайсетия ден от месец адар, когато умря.

Той скочи. Лицето му възприе неподлежащ на описване израз.

— Чухте ли… чухте ли? — попита. — Петнайсети адар! Същият ден, в който ми се присъни, че той е умрял и ще ми прати шамах, своето опрощение. Аллах! Колко удивително е всичко, което се случи! Аз те почитам! Аз те възславям! Аз ти се моля!

— При майка, при майка — помоли детето. Това, което виждаше и чуваше, далеч надвишаваше неговия разсъдък.

— Да, ще те отнеса при майка — каза той, като вдигна Шамах от земята и я взе в прегръдката си. — Тя къде е?

— При Абд ел Ном — отговори Тхар и понечи да тръгне с него, но аз го задържах.

Баща му забърза със залитащи от вълнение крачки към посочената къща и изчезна от вътрешността. А момчето заяви:

— Щом не мога да отида и чуя какво се говори, трябва да остана сам, за да размисля над случилото се. Татко е прав, случи се чудо. Но най-голямото чудо на днешния ден съм аз. Защото аз скроих зад гърба му съзаклятието с хаммахра и доведох Опрощението точно при гроба на Лазар, без някой друг да ми е дал акъл, включително ти, ефенди, и нашата съпруга. Чакайте ме тук! Веднага щом си събера разсъдъка, ще се обадя.

Отдалечи се. Ние седнахме на зида и започнахме да споделяме мислите си — тихо, като в църква. Бяхме съвсем сами. Денят преваляше. Едно чисто, свято дихание повя от височината на Елеонския хълм.

И ето че изтихо, сякаш от надигналото се над нас течение, се понесе към гроба песента от Витания, където Спасителя отишъл при сестрите и брата. По указание на Тхар момчетата се бяха изкачили по зидовете и повториха онова, което бяха пели при езерото Силоах — песента за Христос, дето направил слепеца зрящ и възкресил мъртвеца.

Когато песента, донесла се до нас като молитва от Христово време, отзвуча, Тхар се върна. Беше се сбогувал със своите другари по игри и ги бе отпратил. И веднага след това неговият баща излезе от къщата. Снаха му и Шамах го придружаваха. Библейският израз „И техните ликове сияеха“ можеше да се употреби за тях.

— Какъв час, какъв свят час — каза той. — И тази песен! Кой я организира тая работа?

— Аз — отговори момчето и се посочи с две ръце.

— Ти ли наистина? Имах чувството, като че това бе поздрав от майка ти…

— И от моя покоен мъж — вметна тук вдовицата, — който не е мъртъв, а жив, и чието последно желание сега се изпълни.

— И дори това приветствие да идва от тях двамата, а не от теб, сине мой — продължи Мустафа Бустани, — то ти и бездруго направи предостатъчно и заслужаваш нашата благодарност. Абд ен Ном ни каза кой е същинският виновник за днешната среща. Състраданието, което твоята майка е вляла в младата ти душа, донесе плодове и благословия. Шамах, Опрощението, ще живее при, нас и…

— В нашата къща? Със своята майка? — прекъсна го бързо момчето.

— Да.

— За колко дълго?

— Завинаги, надявам се.

Момчето направи могъщ скок във въздуха и извика:

— Тогава трябва незабавно да тръгвам, за да им кажа да дойдат!

— Кои?

— Нашият помощник Хубакек, кафеджийският негър Бем и неговата жена, готвачката.

— За тая работа има още време, тъй като снахата ще остане за днес при Абд ен Ном. Утре ще дойдем да ги заберем, когато всичко е готово за тържественото им посрещане.

— Тържествено посрещане! — нададе радостен възглас Тхар, като направи втори скок във въздуха. — Тук е мястото на моите лъвове и слонове! Ще позволиш ли да ги поканя?

Бащата направи неодобрителна физиономия, но моята жена му кимна умоляващо, и той отговори:

— Ами покани ги!

— Също хипопотамите?

— Да.

— И китовете?

— И тях. Да седнат в градината и да се гощават, но да бъдат мирни и тихи. В замяна на това, преди да се сбогуват вечерта, трябва да изпеят песента за Витания.

— Хамдулиллах! Благодаря ти, скъпи ми, добри татко! Бързам веднага да им го кажа.

— И защо пък веднага? — възрази Мустафа Бустани и поиска да го задържи.

— Защото все още мога да ги настигна. Нали току-що си тръгнаха.

Отскубна се, разтърси набързо ръката на малката Шамах и хукна от място.

— При него ли ще живея? — попита детето, заглеждайки се възхитено подире му.

— Да, при него — отговори майката. — Ще бъдете винаги заедно.

— Това искам и аз и се радвам, защото го обичам, а над такива герои човек трябва да бди. А сега съм уморена от дългия път. Мога ли да спя?