Шамах

От Дъба на Авраам те всъщност възнамерявали да вървят само до Витлеем, но в евангелския дом получили бележка от някой си Абд ен Ном от Витания, който щял да им подсигури безплатен подслон и храна в дома си. И същевременно било добавено, че познатият ни хаммахр трябвало да отиде да вземе някого от Йерусалим, така че можел да ги откара, без да е необходимо да плащат. Те се радваха на услужливостта на този мъж и на съществуващата човеколюбивост в руския евангелски дом край Авраамовия дъб, без да подозират, че дължат всичко това на нашия Герой на кръвното отмъщение. Но не се бяха спуснали в долината Хинон и оттам да се отправят директно към Абд ен Ном, а дошли при нас, за да се осведомят дали една самотна християнска поклонничка може да отседне при този мъж. Ние им дадохме възможно най-добрата информация и им предложихме да ги придружим до него, за да видим що за човек е. Те приеха с благодарност и тъкмо се канехме да потеглим, когато на вратата ни се почука и за четвърти път отново влезе момчето. Беше останал без дъх и извика, когато съгледа Шамах и майка й:

— Значи вярно ми е казал хаммахрът! Вие сте се отбили първо тук, вместо да яздите към Абд ен Ном! Но защо се бавите толкова? Защо не отивате към Витания, по долината Хинон, както бях казал на хаммахра?

Беше на път да се издаде. Аз го улових за яката и го отведох в съседната стая. Там казах:

— По моему Шамах и майка й не бива да знаят, че си скроил с хаммахра съзаклятие. А ето че ти пристигаш и самият заговаряш за това!

— Аллах, Аллах! — изплаши се той. — Имаш право. Това е глупаво от моя страна. Ама я се постави в моето положение, ефенди! Стоя си аз с всичките мои лъвове, слонове, китове и хипопотами и си чакам да мине Шамах, та с едно голямо тържествено шествие да я придружа до Витания…

— С хипопотамите и слоновете? — прекъснах го аз на думата.

— Да, естествено! — кимна той. — Свиках ги, за да посрещна с тяхна помощ тържествено моята нова приятелка. Претърсихме цялата околност за цветя и храсти, които да носим пред и зад нея. Когато дойде, спираме я и правим поклоните си. После ще бъде издекламирана една поема от Фирдузи.15 След това аз ще държа тържествена реч. Когато свърши, следват нови поклони с песен, която отчасти ще пеем, отчасти ще свирим. Сетне идва ред на втора поема — от Бусири. И накрая един победен крясък — колкото силно можем да изкрещим. Разделяме се и шествието се раздвижва — половината отпред, половината отзад, а аз по средата между майката и дъщерята като водач на двете магарета.

— Възхитително замислено — засмях се аз.

— Нали? А сега си представи, че сме чакали часове наред и никой не идва! Когато майката на Шамах се разделила пред вратата ти с хаммахра, оня тръгнал да се разхожда из града с магаретата си, наместо да продължи по пътя, който му бях набелязал. Чак по-късно се сетил да го стори и ето как аз едва преди няколко минути научих, че така копнеещо очакваните гости се намират при вас. Веднага хукнах насам да ви кажа час по-скоро да пристигате, ако не искаме моите лъвове и китове да изгубят търпение.

Стана ми жално, че трябва да попаря неговото въодушевление, но нямаше как. Обясних му, че едно такова посрещане е невъзможно. На една християнска поклонничка подобава скромност и вътрешна вглъбеност, а не подобни неща, най-малкото мохамедански поеми и победен вой. Той беше достатъчно разбран да го съзнае и каза:

— Добре, ефенди, тогава няма да го направя. Но едно нещо все пак ще сторя. Известна ли ти е песента за Витания, където Исус отива да посети сестрите и брата!16

— Не.

— Тогава ще я чуеш. Сега отивате към долината Хинон и покрай езерото Силоах?

— Да.

— Добре, става! Само вървете бавно, моля! Аз пък ще избързам напред.

Понечих да го предупредя да не вземе да извърши нещо неподходящо, но той отклони и незабавно си плю на петите.

Ние го последвахме. Когато отидохме, освен нас друг човек не се мяркаше. Зарадвах се. Тази самотност и тишина подхождаше за настроението, в което се намирахме. Бяхме съкратили пътя със сериозен разговор. Но малката Шамах въздействаше като топъл слънчев лъч, който омекотяваше тази сериозност. Вдовицата се видя при целта на своето пътуване. В нея трепетно се повдигаше важният въпрос дали нейното пилигримство ще намери изслушване. А ние, които знаехме повече от нея, виждахме да наближава решителният миг и се чувствахме напрегнати до краен предел.