Шамах

Скоро след това се появи Мустафа Бустани със своя файтон. Той се зарадва, като чу, че от страна на населението не ни се е случило нищо, и сподели, че е имало различни сблъсъци между мюсюлмани и евреи. Самият той бил толкова ядосан от негостоприемността на своя търговски партньор, че отказал да се храни в компанията му. Сега бил гладен. Веднага щом се качихме, наизвадихме всички провизии, които бяхме взели сутринта, и си направихме една вечеря „на четири колела“.

На връщане не се случи нищо важно, заслужаващо да бъде разказано. Бих могъл най-много да спомена, че когато стигнахме във ВаДи ел’Арруб, накарахме файтонджията да спре, за да се отбием в кафенето. Съдържателят излезе и ни попита — много умерено — за нашето желание.

— Пет чаши! — нареди Мустафа Бустани.

Бяха донесени и изпити. После аз извадих портфейла.

— Колко струват петте кафета? — попитах.

— Точно половин франк — отговори онзи.

— А петнайсетте от предобеда?

— Франк и половина.

— Общо двайсетте?

— Два франка.

Дадох му само два франка, нито пара повече.

— Ето! Готово!

Той посегна чевръсто, тикна също така бързо парите в джоба и правейки дълбок поклон — този път искрен според мен, — каза:

— Благодаря ти, ефенди! Ти си справедлив и умен. Да бъде благословен обратният ви път!

И той действително беше благословен. Мустафа се косеше за нетолерантността на своите едноверци и нямаше нищо против неговият син през целия път да си мечтае за малката християнка. Когато Витлеем изплува — пред нас, той си пое дълбоко дъх и заговори:

— Много любов и много доброта са излезли от това малко градче, повече отколкото от всички наши големи, прочути поклоннически места. Днес на мен много безпомощно и откровено ми бе напомнено за моята собствена верска ревностност. Какво беше сторил ти на хебронците? Нищо. И все пак те се отблъснаха. Каква безсърдечност и несправедливост! А какво ми беше сторил моят брат? Нищо. И все пак аз го отблъснах, него, любимия си брат! Значи съм бил къде-къде по-безсърдечен и несправедлив от ханаанците на Ел Халил. Това не можеше да ми излезе от ума… през целия следобед… досега, когато стана вечер.

— Как се казваше той? — попита жена ми.

— Ахмед Бустани. Чувате, че вече доведохме нещата до фамилните имена. За мен няма по-голямо желание от това той да е жив и да позволи да го намеря.

— Наистина ли ще разделиш с него цялото си състояние?

— Естествено, на часа! Не само защото го обещах на покойната си жена, а и защото самият го чувствам като потребност. Имам усещането, сякаш при Извора на Авраам нещо невидимо се качи с вас при мен в колата, овладя ме и не иска да ме освободи. Може би не е нищо повече от спомена за сторената несправедливост. Но странно, то не ме измъчва, а по-скоро ми действа благотворно, омиротворява ме.

Изтрополихме покрай Гроба на Рахил и Мар Илия и пристигнахме в Йерусалим точно когато нощта с тихи стъпки влезе в Свещения град. Онова, което бях искал да взема от Ел Халил, не получих. В замяна ни бе предложено нещо друго, по-добро — какво, щяхме да узнаем на следващия ден. Така обикновено става в живота. Бъде ли ни отказано някое желание, или на мястото на някоя лелеяна радост се появи неочаквана болка, нашият разсъдък възнегодува срещу съдбата, без да е дочакал каква вътрешна печалба ще ни бъде дадена в замяна на тази външна загуба. Вярно, тя не е постигната непосредствено от нас, но със сигурност чука на вратата ни — в случай че не се държим враждебно, — и когато е налице, тогава обикновено идва и мизерният, съвсем маловажен дар, за който толкова много сме жадували. Така и със седлото. Аз въпреки всичко щях да го получа, но желанието да го притежавам, трябваше преди това да послужи на намеренията на едно всезнаещо провидение, за разбирането на които най-често сме твърде късогледи и нетърпеливи…

Едва бяхме станали на следното утро и още седяхме на кафе, когато се почука и… кой влезе? Тхар.

— Добро утро! — поздрави той по европейски, като ни подаде ръка.

Отвърнахме му и го огледахме одобрително, понеже беше облечен в свежо бяло, чист и без петна.

— Даа, май се удивлявате, а? — каза. — С боите е свършено! Първо, защото нашата съпруга говори за геройство, което не е нашарено, а истинско, и оттогава аз искам да бъда истински герой, не фалшив. И, второ, вие също чухте, че Шамах, моята нова приятелка, извика шест пъти „Пфу!“, когато поисках да се направя на храбър със синя, зелена, червена и жълта боя. А онова, което тя казва, за мен важи повече от казаното от всички нас и ето как съм твърдо решил за в бъдеще да оставя настрани изкуството и да се стремя само към неща, за които човек не е необходимо да се шари. Впрочем аз дойдох при вас само заради Шамах. Ако ми позволите да изпия едно кафе, ще ви кажа защо. При вас чашите са по-големи отколкото при нас.

Получи каквото пожела, седна при нас и продължи: