Шамах

— Не. Сегашният ми вид не е достатъчно храбър. Знаеш, че и само боите плашат врага! Ето защо аз се изрисувам, преди да тръгна на бой. Едната страна на лицето ми е синя, а другата зелена…

— Пфу! — прекъсна го тя.

— Краката си боядисвам в червено, а ръцете в жълто…

— Пфу, пфу!

— На гърба имам бели и черни ивици отгоре надолу, а отпред — черни и бели ивици от едната към другата страна.

— Пфу, пфу, пфу!

— Не ти ли харесва? — попита той с учудване и разочарование.

— Не, никак! Искам да те имам какъвто си си, а не нацапотен!

— Добре, тогава ще остана какъвто съм си! А като разсъдя правилно работата, ти си права, много права. Когато се боричкам с моите приятели, нека си изглеждат те сини, жълти и зелени, аз обаче не. Ще си го отбележа. Нашите четири клуба трябва да имат нови, по-добри закони. Този, по когото бъдат открити бои, ще бъде считан за победен! Заради теб съм готов да прескоча всички правила, дето не чинят вече нищо.

Изпъна ръст и размаха така убедително ръце, че тя отправи възхитено към него големите си очи и попита:

— Да, вече вярвам, че си герой, но каква причина има пък да избиваш други точно заради мен?

— Такава причина винаги може да се намери, още повече ако човек я търси. Може би тя идва ето там. Погледнете нататък!

Посочи към руините на църквата, иззад които се появиха хора, останали досега незабелязани за нас. Бяха десетина-дванайсет мъже, яздещи магарета, зад които се точеше шествие от четирийсет-петдесет хлапака, носещи знамена и разни детски оръжия. Неколцина се бяха снабдили с гюрултаджийски инструменти, които сега, когато ни съгледаха, пуснаха в ход. Това бе едно от онези детски празнични шествия, оживяващи в днешния ден околностите на града.

— Нали не може да стане опасно? — попита жена ми. — Нека бързо се отдалечим!

— В никой случай! — рекох аз. — И най-малкото бързо! Трябва да избягваме всякакви признаци на страх. Ще им освободим водата, но не веднага. Надявам се да ни поздравят.

Шествието достигна сега мястото. Мъжете спряха при нашия хаммахр и го попитаха за нас. Така научиха, че сме християни, но работата не беше опасна. Майката на Шамах напусна мястото си и дойде при нас. Страхуваше се от фанатизираните хора на Ел Халил и помоли да се присъедини към нас и заедно с нас да си тръгне оттук. Оказа се вдовица от околностите на Ел Керак отвъд Мъртво море. Отиваше на поклонение до светите места на Витлеем и Йерусалим. Беше бедно и просто, но по арабски угледно облечена, а маниерът й на изразяване не беше на обикновена арабка и още по-малко на бедуинка. Беше и красива, но с онази меланхолична красота, която е дъщеря на мъката, не на щастието.

Жена ми й подаде ръка и я притегли до страната си, а аз й препоръчах да не се безпокои — нищо няма да й се случи.

Сега ездачите се насочиха към нас. Спряха на няколко крачки и слязоха. Виждаше се, че нямаха намерение да поздравят. Не биваше да го допусна, защото това щеше да повлече безочието, което исках да избягна. Има един определен поглед, който винаги въздейства. Аз го отправих към най-знатно изглеждащия от тях. Той се смути, вдигна ръка от гърдите, поклони се леко и каза:

— Саллам!

Прозвуча твърде кратко.

— Саллам! — отговорих по тази причина и аз, без да ставам.

— Саллам! — отвърна и момичето.

— Аз съм Абдуллах, писарят на шейх ел белад!10 — изперчи се хебронецът.

Още преди да съм съумял да отговоря, момчето се обади:

— А този мой ефенди е главният писар на кмета на Германия! В неговите джобове се вливат всички данъци. Той назначава и уволнява когото си иска. Дошъл е до Халил, за да закупи от русите Дъба на Авраам и да го отнесе у дома си. Хвала му!

След това изказване, той хвана своята „нова приятелка“ за ръка и тръгна с нея към момчетата от Хеброн. Забравих да го предупредя — толкова бях ужасен от нахалството, с което поднесе откачените си твърдения. Но неочакваното се случи. Мъжете го приеха сериозно. Проведоха тихо съвещание, после направиха дълбок поклон и Абдуллах каза:

— Ефенди, ти си могъщ господар, но за съжаление — християнин. Поради това ние не бива да те каним да бъдеш наш гост и момчешките игри ще започнат едва след като сте напуснали това място.

Това бе една завоалирана подкана да си обирам крушите. След това се отправиха с магаретата си към едно по-отдалечено място. Една по-малко миролюбива сцена се разигра там, където Тхар и Шамах се срещнаха с момчетата от Хеброн. Онези ревяха нещо, което не разбрахме, понеже твърде много викаха едновременно. Момчето стоеше безстрашно пред тях, сложило закрилящо лявата ръка пред момичето. Дясната махаше заплашително във въздуха и държеше реч, която също не разбрахме. Майката се уплаши за детето си. Аз я успокоих. Приближихме оживената, възбудена и крещяща група. Като ни видя, момчето викна:

— Вече няма нищо! Искаха да удавят Шамах — във водата, където седяхте! Била християнка и омърсявала днешния празник. Тогава аз им казах, че няма да го допусна и ще се бия за нея. Сега си избират предводител, с когото ще преговарям. Той е вече налице!