Шамах

Новият път водеше през руините на селото Хирбет ен Назара към шосето за Йерусалим. Тук настигнахме момчето, гордо седящо на животното. Сега то горе-долу добре му се подчиняваше. От пътя изминахме после споменатите четиристотин крачки до Извора на Авраам, който се намира в ъгъла на една голяма квадратна зидария. За каква цел са били предназначени тези зидове и дали изобщо някога са били доизградени, не се знае. Сега те лежат в развалини. Блоковете са полагани без хоросан и често достигат пет метра дължина. Вярно, в Баалбек съм виждал подобни камъни дълги над деветнайсет метра, но и тези пет метра доказват предостатъчно, че по времето на възникването на зидовете хората са умеели да придвижват значителни товари. Наблизо се намира и една друга щерна, наричана Банята на Сара. В скалите има наместени две преси за маслини, а недалеч оттам се намират руините на голяма църква, може би базилика, построена от Константин Велики при „терпентиновия кукуч на Мамре“. Хората и до днес наричат това място Терпентиновата долина и това е причина за предположението, че тук трябва да се търси местността на някогашната дъбрава Мамре.

Когато достигнахме зидания четириъгълник, видяхме една бедно облечена арабка да седи в ъгъла на извора с едно малко момиченце. При нашата поява тя веднага се отдалечи от водата. Ние гребнахме за животните и след като се напиха, поисках да отпратя обратно хаммахра, тъй като вече нямаше да имаме нужда от него и мулетата му. Намирахме се на самото място и можехме пеша да изминем няколкостотинте крачки до шосето, където щеше да ни чака Мустафа Бустани. Казах му го и се разплатих с него. Никога не ми е било обичай да съпернича и се пазаря. С отворена ръка човек постига значително повече отколкото по пътя на стиснатостта. Така и тук. Хаммахрът преброи даденото и каза:

— Твърде много е, ефенди.

— Не — отговорих аз. — Ти беше любезен и вежлив и значи бакшишът ти е заслужен.

— Това и за бакшиш е прекалено много. Но може би аз още повече ще си го заслужа. Няма да напусна това място, докато не го напуснеш и ти. Аз нямам какво повече да правя, а не е изключено да се наложи пак да ти служа.

Непознатата арабка и дъщеричката й упражниха върху Тхар голяма притегателна сила. Той започна да ги обикаля по момчешки маниер първо отдалеч, приближавайки все повече, докато из един път седна помежду тях и им заговори с такава фамилиарност, сякаш отдавна бе техен познат, та даже и роднина. Само след кратко време доведе малкото момиченце. Майката остана да седи. Детето имаше много мило и нежно личице, леко румени прасковени бузки и големи сиво-сини очи с мекотата на кадифе, чийто поглед идваше сякаш толкова дълбоко от вътрешността, че въздействаше като прелестна загадка. Едно обилие от светлокафяви вълнисти коси бликаше изпод червената шапчица. Малката, облъхната от слънчев загар ръчица държеше няколко големи камбанки с дълги дръжки. Другата се криеше в диплите на чистата рокличка, а изящните, тъмнокафяви крачета с дребни нокти с цвят на слонова кост по фините пръстчета ми оказаха такова странно въздействие, че у мен се породи безкрайно състрадание и желание да сторя някоя много голяма услуга на това красиво бедно дете. Точно същото почувства и моята жена.

— Водя ви моята нова приятелка — каза момчето, като я бутна напред.

— А как се казва? — поинтересува се жена ми.

— Не знам. Питай нея! Аз успях да говоря с нея само за три неща, а именно, че ми харесва, че аз съм герой и че ще се бия за нея.

— Аз съм Шамах — каза детето, поставяйки ударението върху втората сричка на думата, — а там е моята майка!

Другата ръчичка се измъкна от диплите и изпънатият показалец посочи арабката. Гласът звучеше меко, но проникновено. Имаше приятен тембър.

— Какво означава Шамах? — попита моята жена, като притегли детето към себе си и го помилва.

— Това е източно йорданското произношение на самах, опрощение — отговорих аз.

— Малката ми чиста душица — усмихна се на детето моята жена, — на теб едва ли някой има нещо да опрощава!

— Аз ви нося камбанки — усмихна се в отговор Шамах. Вдигна цветята до ухото на жена ми, раздвижи ги и продължи: — Сега ги звъня. Можеш ли да ги чуеш?

— Да, чувам ги.

— Нали? Съвсем леко, леко, сякаш звънът идва от небето! Но когато пораснат и станат големи като онези, дето висят в църквата, тогава целият свят ще чуе техния звън.

— Говориш за църква? — попита Тхар. — Да не би да си християнка?

— Да, християнка съм — кимна тя.

— И майка ти също?

— Тя също.

Той плесна ръце и извика:

— Това е чудесно! Това е прекрасно! Това ме радва!

— Защо?

— Защото аз съм герой и искам да се бия за теб. За една мохамеданка човек не може да извърши геройски дела. Тя се омотава в кърпи и не можеш я видя. А християнката можеш да видиш, което е необходимо, за да рискуваш с въодушевление живота си. Нашего брата нали трябва също да се показва! Знаеш ли как ще изглеждам, когато се бия за теб?

— Ами както сега! Или не?