Шамах

Самопонятно ние веднага накарахме да нахранят клетите животни. Те нагъваха всичко годно за ядене, което се намираше в къщата на Епщайн, но и след това все още не бяха сити. Най-красивото у тях бяха техните имена. Моето се казваше Гюверджина, което означава Гълъбица. Аз естествено си бях избрал онова, което ми бе охарактеризирано като най-опърничаво. И то оправда репутацията си. Щеше да ни достави радост и в лошия, и после в добрия смисъл. Когато платихме и се качихме, за да потеглим, установи се, че Гюверджина не иска да участва в излета. Не можеше да я мръднеш от мястото. Употребих цялото си ездово изкуство, хаммахрът също направи опит, даже прислугата на Епщайн се потруди, ала напусто. Те впрочем познаваха добичето и увериха, че то по-скоро ще се остави да бъде пребито до смърт, отколкото да направи и две крачки от мястото си. Какво да правя? Да трамбовам пеш като хаммахра? Не? Качих се отново и му заповядах да води Гюверджина. Тогава тя тръгна. Надявах се вън, когато оставим града зад себе си и се намерим в открито поле, да я вразумя. И това наистина ми се удаде, но не напълно. Добрите думи и милувките не помагаха нищо, ударите — още по-малко. Сега опитах с палец, който забучих странично в първите гръбначни прешлени на Гълъбицата. Тя се стрелна напред и известно време се подчиняваше, ама не твърде дълго. После бях принуден отново да употребя средството. Така се измъчвах с твърдоглавото животно през целия път, водещ в продължение на половин час между градини към Дъба, за който твърдяха, че бил от времето на първия патриарх. Беше преувеличение. Той принадлежеше към вида Quercus ilex pseide-coccifera, долу имаше обиколка десетина метра и на четири места височина се делеше на няколко огромни клона, които в по-голямата си част бяха вече изсъхнали. Дървото, почитано още през шестнадесето столетие, при всички случаи притежаваше значителна възраст и сигурно нямаше да живее толкова дълго, колкото бе живяло досега. То принадлежеше на руснаците, които бяха построили тук евангелска странноприемница и една наблюдателна кула, от чиято височина се виждаше чак до Мъртво море. Ключът към кулата можеше да се вземе от евангелския дом. Услугата струваше дреболия. Пратих Тхар да го донесе. Когато после го предаде, носеше някаква връв.

— За твоята Гюверджина е!

— Как тъй? — осведомих се аз.

— Ще те помоля да я яздя вместо теб.

— Мислиш, че ще я мръднеш от мястото й?

— С лекота.

— Тъй, знаеш ли някое средство?

— Да, то със сигурност ще помогне.

— Защо не ми го съобщи веднага?

Той смигна лукаво, ухили се, при което великолепните му бели зъби блеснаха, и отвърна:

— Защото исках да ти доставя двойна радост. А средството радва двойно само когато човек преди туй здравата се е намъчил. Внимавай!

Върза средата на сиджимката около опашката на Гълъбицата, така че двата края останаха да висят, и се качи на седлото. Смятахме да потеглим, та да яздим сега към Харам Рамет ел Халил. Жена ми вече седеше на своето животно, а аз седнах на онова, което бе яздил Тхар. Чакахме само какво ще стори хлапакът. Той накара хаммахра да му подаде двата края на връвта, но на първо време я държеше хлабаво.

— Сега внимавайте колко бързо ще помогне! — каза. — Оставете ме да яздя напред и направете място!

Отстъпихме встрани. Той подтикна милата Гюверджина. Тя помаха с уши и опашка, но не направи и крачка. Удари я — не помогна. Ревна й, заби пети в тялото… напразно. Тогава дръпна двете върви, опашката се вирна и се запретна напред над гърба на мулето. Момчето уви вървите около тялото си и направи възел. Така те останаха здраво опънати и не можеха да се върнат. Гюверджина се уплаши. Такова нещо никога не й се бе случвало в живота! Размърда уши като ветрена мелница. Поиска да повее и с опашка, но не стана. Тогава Гълъбицата обърна глава надясно да погледне назад, не видя обаче нищо. Обърна я наляво да погледне назад, но и тук не можа да открие опашката.

— Сега има страх до небето! — ухили се Тхар. — Мисли, че там отзад става нещо страшно, и ще търчи колкото може!

Едва го беше казал, и Гюверджина нададе един разтърсващ мозъка на костите рев, изви се в котешка гърбица, направи няколко странични скока надясно и наляво и се стрелна после направо с такава бързина, сякаш се канеше да си строши главата. Искаше се здрав седеж, за да не се изтърси човек на земята, но Тхар се утвърди на седлото. Ние го последвахме възможно най-бързо и сърдечно се разсмяхме, защото при това забавно страхливо поведение на мулето беше просто невъзможно да останем сериозни.