Шамах

— Но и по отношение гостоприемството сме пътници, които не могат да чакат! Защо ислямът е толкова отстъпчив, когато се касае за печелене на пари, но толкова непреклонен и твърд, когато към ближния трябва да се прояви любов и доброта?

— Недейте бърка моя търговски партньор с исляма — помоли Мустафа Бустани. — За исляма гостоприемството принадлежи към добродетелите, които на никой човек не бива да липсват.

— Също спрямо друговерци?

— Да, спрямо християни, юдеи и езичници.

— Как при това положение става така, че жителите на Хеброн пренебрегват предписаните от исляма добродетели и въпреки това, или по-скоро именно заради това, се считат за безукорни последователи на Пророка?

— На този въпрос никой не може да отговори.

— О, напротив! — обадих се аз.

— Кой? — поиска да знае той.

— Нашият Тхар вече отговори.

— Кога?

— Сутринта, когато говорихме с ферик-пашата.

Момчето ни слушаше. Като разбра сега, че е разрешило въпрос, за който неговият баща бе на мнение, че никой не може да даде отговор, се почувства много важно и потвърди:

— Да, това е вярно! Аз винаги знам повече от другите! Затова нашата готвачка и нейният мъж винаги ме наричат Избраника. Какво всъщност съм казал, ефенди?

— Ти охарактеризира жителите на Хеброн като хананеи, вярно, само образно, но не без действителна причина.

— О, да! Причини аз винаги си имам!

— Те са външно мюсюлмани, но вътрешно все още хананеи. Тънкостите на мойсеизма и исляма са минали покрай тях, оставайки полепнала по тях само утайката.

— Ще трябва да си го отбележа, ефенди, понеже съм първият, който го е казал. Мойсеизма аз не забравям, исляма — също. Но за хананеите знам твърде малко.

— Под тях се разбират хетите, йевусеите, гиргаситите, хабирите, амонитите, синитите, аркитите, цемаритите, арвадитите, хаматите и жителите на Сидон. Но тези имена ти навярно няма да съхраниш дълго.

— Ето ти тогава моя бележник. Запиши ми ги, моля те, в него!

Извади една малка книжка от вътрешния джоб на жилетката си и ми я даде. Надникнах в нея. Записаното ми достави радост. Видях, че той пише доста правилно и си отбелязва само сериозни неща. Прибавих единайсетте имена и му я върнах. Той веднага започна да ги чете, за да си ги впечати в паметта. Баща му междувременно отиде при стопанина да му предаде благодарността си от оказаното ни гостоприемство, и се върна после, за да навестим притежателя на седлото. Той обясни, че наистина иска да го продаде, и без да сме го питали, назова цената. Аз я намерих за доста висока, но не прекалена. Арабското седло действително беше една прекрасна вещ и си заслужаваше това, което се искаше за него. Тогава Мустафа Бустани извърши грешката да каже, че не той, а аз съм купувачът, и арабинът веднага заяви — не искал да има никаква работа с мен. Смятал за грях да продаде едно седло, на което е седял мохамедански паша, на някакъв християнин. Остана си на това мнение и ние трябваше да си тръгнем с неуреден въпрос.

Мустафа Бустани беше във висша степен раздразнен от това отношение, но ние се видяхме принудени да го приемем спокойно. Той ни придружи до гробницата на Авраам, ала и там нямахме късмет. Навсякъде по тесните и мръсни сокаци, по които минавахме, хората ни гледаха с враждебни очи, а на самото място просто ни бе намекнато веднага да си вървим, ако не искаме да се подхвърлим на опасността да бъдем малтретирани. Мустафа Бустани трябвало да се срамува в качеството си на мюсюлманин да води в такъв велик ден като днешния християни в светилището. Мустафа Бустани попита какъв велик ден имат предвид и сега научихме, че днес било рожденият ден и същевременно денят на пробуждането на Исмаил, защото Агар била изпъдена в пустинята точно в рождения ден на нейния син. Сега можехме да си обясним поведението на негостоприемния търговски партньор, нетолерантния притежател на седлото и непреклонните служители на джамията. Споменът за прогонването на племенния родоначалник удвояваше и бездруго съществуващата озлостеност. За евреите бе препоръчително днес да не се показват, за мен — също. Фактът, че водех жена си, много лесно можеше да се приеме като незачитане и само увеличаваше озлоблението. Ето защо трябваше да дам дума на Мустафа Бустани, че сега ще отида право при Епщайн, ще се нахраня у него, ще избягвам улиците на града и ще посещавам само места, намиращи се извън него. Днес щяха да бъдат разгледани Дъба от Мамре и Харам Рамет ел Халил. Последният е разположен, както вече бе споменато, на четиристотин крачки от шосето за Йерусалим. Определихме времето, когато Мустафа Бустани ще напусне Хеброн и ще спре файтона там край шосето, за да ни вземе за обратния път.

След това се разделихме. Тхар се радваше, че му бе позволено да тръгне с нас, а и аз не бях безразличен относно това доказателство за доверие, което баща му ми даде. Старият, достопочтен Епщайн ни прие гостоприемно. Предостави ни своята „най-хубава стая“. Беше сравнително проветрива и разположена върху равния покрив. В дневника на моята жена, която обича да си записва такива неща, могат да се прочетат следните редове: