СЕНКИТЕ

- Тя бе невероятно достойна жена - каза Примейлът на Древния език. - Правеше чест на традицията и задълженията си и също така бе личност, заслужаваща уважение заради всички свои уникални качества. В Небитието се отвори място за нея, тази нощ и завинаги.

Ай Ем кимна, защото не бе в състояние да понесе мисълта, че животът й бе свършил просто така. Че някой можеше да бъде в тялото си в един миг, а после да изчезне, сякаш никога не бе съществувал, и единствено бистрите, бързо избледняващи спомени на другите да доказват, че наистина се бе родил и бе живял.

- Трябва да му донеса някои неща. От съблекалните. - Господи, имаше чувството, че говори през нещо гъсто и лепкаво. -То е нашият начин да се погрижим за...

Краят на думите му увисна неизречен във въздуха.

Докато минаваше покрай Тор, спря. Той беше пребледнял като платно и целият трепереше, тъмносините му очи бяха езерца от страдание.

- Толкова съжалявам - прошепна Ай Ем.

- Исусе, защо го казваш? - задавено попита братът.

- Не знам. Нямам представа.

Прегърна го здраво и усети още по-дълбока връзка с него. След това се отдръпна, стисна лекичко рамото на Есен и си помисли, господи, на тези двамата им предстоят няколко дълги нощи, докато Тор се справи с посттравматичния си шок. Братът знаеше точно какво изпитва Трез в момента.

Рейдж бе последният от групичката и колкото и да бе странно, той като че ли бе най-зле от всички. Поне любимата му Мери бе до него.

- Всичко ще бъде наред - излъга Ай Ем.

Истината бе, че нямаше никаква представа какво ще се случи оттук нататък.

- Трябва да ми намериш някаква работа - процеди Холивуд през стиснати зъби. - Трябва... трябва да правя нещо.

- Ти си тук. Това е достатъчно.

Ай Ем го прегърна и продължи към съблекалнята. Когато прекрачи прага й, спря и в продължение на няколко мига просто си поемаше дъх. След това се отправи надясно.

В четири от шкафчетата имаше четири спортни сака и той ги извади един по един. Преметна по два на всяко от раменете си и отново излезе в коридора.

Според традицията на сенките, тленните останки трябваше да бъдат измити със свещени минерали и пречистена вода, отново и отново, под съпровода на литания от молитви. След това тялото биваше обвито с благоуханен покров, последван от восък, разтопен отгоре му.

Тъкмо се канеше да мине отново покрай Рейдж, когато спря и се намръщи.

Погледна го и попита:

- Колко е часът?

Рейдж си погледна телефона.

- Пет сутринта.

- Всъщност има нещо, което би могъл да направиш - каза Ай Ем. - По залез-слънце.

70

В МИГА, В КОЙТО СЛЪНЦЕТО СЕ СКРИ ЗАД ХОРИЗОНТА, РЕЙДЖ излезе от имението - прекрачи през френските прозорци в библиотеката и прекоси празната тераса, чиито железни мебели бяха внесени за зимата. Басейнът също беше източен и покрит, чадърите - прибрани, дори цветните лехи и плодните дръвчета бяха подготвени за наближаващия сняг.

Струваше му се подобаващо. Сякаш самото имение беше в траур заедно с тях.

В дясната си ръка стискаше моторен трион, готов за работа.

Денят беше истинско мъчение -- странният, неопределен ефект на смъртта, съчетан с това, че всички бяха принудени да си стоят вкъщи, бе превърнал къщата в царство на зомбита. Добрата новина бе, че най-сетне беше свободен и му предстоеше здравата да посече.

Рейдж се запъти към дърветата в другия край на поляната и шестметровата стена, която обграждаше земите на имението. На двайсетина метра от там имаше подсилена врата и той се приближи, въведе охранителния код и зачака да чуе издрънчаването, което означаваше, че вътрешното резе се е освободило.

Бутна вратата, прекрачи навън и я остави широко отворена за братята, както и за Бет, Хекс, Пейн и всички останали.

Дърветата, които се издигаха от другата страна, бяха най-вече борове и той ги огледа преценяващо. Щеше да избягва старите и да се придържа към най-младите.

Когато запали триона, го лъхна миризма на бензин и машинно масло и той се опияни от усещането за мощ, докато се приближаваше до дънер с диаметър около трийсетина сантиметра. Острието потъна в кората и сърцевината като кама в плът, прерязвайки го бързо и чисто като с хирургически нож. Кичестият бор се сгромоляса на земята, а Рейдж си избра друго дърво, запали отново триона и го отсече, като внимаваше то да падне така, че да не нарани никого.

Дошъл след него, Тор вдигна първия шестметров бор и го изтегли до вратата в стената. След него беше Бет. Зи. Пейн. Бъч. Джон Матю и Хекс. Блей и Куин. Те всички бяха там, работеха като на конвейер, без да продумват. Никой от тях не си беше дал труда да си сложи палто, нито дори работни ръкавици.

Кръвта, която се стичаше по дънерите от изподрасканите им длани бе техният начин да отдадат почитта си.

В есенния нощен въздух сладката миризма на боровата смола бе като тамян.